„Весели празници“ – пожелават на касите в магазина. Двадесетинагодишни момичета, не се замислят какво казват. Звучи идиотски, особено на Разпети петък. Не се замислят и клиентите, натъпкали колички и торби, сякаш иде краят на света. Може и да идва. Повечето клиенти отговарят същото. Някои не отговаряме, но не ни се разправя.
Излизаш навън и чуваш смъртната камбана, която кънти нарядко откъм катедралата. Иначе столичният град е приятно празен, много столичани са заминали „у майкини си“. Или са отишли на майната си.
Вкъщи някога не се празнуваше Коледа. Дядо Мраз носеше за Нова година подаръци без писма, понякога и на мен. Великден обаче се отбелязваше подобаващо, въпреки че баща ми не беше религиозен. Майка ми ходеше на черква, ей така, на инат, аз също недолюбвам християнството. Уважавам традициите и чуждите чувства, но в мен ги няма. Не ми допада и миризмата на тамян.
Като дете, събуждайки се на Великден, намирах до възглавницата боядисани яйца, парче козунак, някоя бисквита и зелена двулевка, от онези с гроздоберачката. Имаше и подарък, за който съм вадил душа месеци наред. Веднъж беше федербал. Помня дръжките на хилките, обвити със синя лента. Скоро майка ми ме гонеше с едната хилка около масата, за да ме добие ефективно. По-умният винаги отстъпва и хилката се счупи от гърба ми. С което федербалната романтика приключи.
Козунаци не се месеха удома, но яйца се боядисваха, правеше се печено агнешко, задушени пресни картофки, салати, сладкиши и т. н. Ако бяха останали, на трапезата се появяваха ракия и вино, собствено производство. Баща ми беше табиетлия, той държеше сам да си прави ичкията и сам да си я пие. Успяваше и в двете.
Някога празниците бяха селф мейд, лично приготвени. И в това се криеше тяхното очарование. Днес благоденствието е предимно купешко, такива са и пожеланията, особено когато не се замисляш над тях.
Но… всяко нещо с времето си.
Светли и благодатни празници на всички!
Маргарит Абаджиев