В СЕНКИТЕ НА СТАРИТЕ ШЛЕПОВЕ
Бисер ТОШЕВ
Има нещо силно целебно в дунавския въздух край Лом.
Когато се случи да боледувам по-дълго и илачите не помагат, аз си зная рецептата – ломско шосе, Петрохан и право при Дунав край Лом. Още с първата разходка край брега кашлицата намалява, кръвното се нормализира, погледът се избистря, пулсът влиза в ритъм, а дробовете задишват по детски. Олеква ми, болежките отшумяват и отново ставам дете…
Нахлузвам моряшката фланелка, слагам прашката на гърдите, вземам топката под мишница, яхвам “Балканчето”, изяждам в движение вафлата “Морени” и карам бясно към Дунава. Там ме чака бандата. Първо ще поритаме в парка между тополите, а глъчката ни ще се чуе и в съседна Румъния. Та нали вчера Левски пак би чорбата, а Емо Спасов гол им вкара, някъде от Сточна гара…
Като се наситим на играта, ще натопим прашните телца с ожулените колена в Дунав. Реката всичко лекува. Така казваха бабите. Били са толкова прави…
Привечер ще постигнем една голяма, детска мечта.
Когато се смрачи ще доплуваме до закотвените шлепове. Ще се изчакаме горе, ще се преброим и най-безразсъдно ще се хвърлим с главите надолу между котви, вериги, въжета и мрежи в дълбокото по течението. С всеки сантиметър надолу водата ще става все по-хладна и мрачна, ще ни завърта и понася, ние ще се губим от поглед и в тези редки мигове на самота, там, в дълбокия мрак на водата и бурните й студени течения, за първи път ще се учим да се спасяваме сами. После ще се изчакваме на брега с разтуптени сърчица и ще се броим и прегръщаме с радостни възгласи, докато и последният от нас се покаже. Днес вече се страхуваме да се броим. И да мечтаем. Много приятели и мечти се удавиха в реките на времето. И повече не се показват. Няма ги на хоризонта…
След като уловим и опознаем всички риби и техните обиталища, ще ни връхлети неудържимо неразгадаемото, вечно тайнство на жената. Ето ги първите трепети и срещи след училище при кея, под шлепа-музей, на речна гара или просто в храстите на брега. И ще намаляваме един по един в игрите си на вечерна проверка. И все по-често ще бъдем заети…
Ето я и нея. Голямата, ученическа любов. Със синята престилка и сините очи, които ще ме въздигат в сините небеса и потапят в синьото на Дунав. Младостта е дунавски синя. И си отива завинаги с повиквателната заповед за казармата. После си идваш, но нея вече я няма. И нищо вече не е толкова синьо. И никога, никога повече няма да бъде. А от младостта и от нея ще остане само една лилава сълза на дъното на окото, създадена с онази последна целувка по залез. Ще остане и споменът за сините очи, трапчинките и …нарастващата с времето буца в гърлото…
После ще се уволниш. И нищо вече няма да е същото. Ликвидации, инфлации, грабежи, миграции и разруха. Ти си от изгубеното поколение на прехода. От нищо към нищо. Възпитан си в едно, трябва да правиш друго. Налагат ти чужди избори и тежки компромиси. А ти не искаш това. Ти искаш само да си тук, на брега на твоето детство. И да целуваш по залез едни сини очи…Но заминаваш да търсиш мечтите си другаде…
Взирам се в сенките на шлеповете. Там някъде – под гънките на кротките вълни и люлеещите се удавени цветя, далеч от нежните лъчи на слънцето се крие нашето детство. То чака уплашено и зъзнещо с тракащи зъбки пак да се гмурнем безразсъдно и да го спасим. Да го гушнем, стоплим и утешим. А после да го облечем като спасителна риза и да отплаваме отново заедно и завинаги към бреговете на безгрижието и вечното щастие…
Един двигател на шлеп боботи и смила монотонно времето, а птиците с тъжни крясъци в тревожни кръгове го опяват. Мирише на нафта и безвремие. Витае тягостно чувство на безизходица. Сякаш двигателят е хванал твоето изоставено детство и в момента го мели в търбуха си, а ти гледаш безучастно…
Но няма начин. Поглеждаш часовника. Отново се сбогуваш с Дунав. До петък. И тръгваш. Зад теб крещи детето. Шлепът го дояжда. Нищо не можеш да направиш. Остава ти само едно – да дишаш. Хубаво да се надишаш. Инак сърцето ще поиска да се върне в реката. После ще те видят мокър от сълзи по главната, докато се прибираш. И километри дълго стаявана влага ще се стича от подгизналото с години у теб…
И последният кораб отплава. Чайките отчаяно грачат. Дунав се е снижил и кожата му е настръхнала. Слънцето напича прощално. Водата идва като лава от към Стара планина. Реката клокочи от спомени, които отнася в работилницата на времето. Корабът се поклаща в далечината. Камбаната му съпровожда умиращите мигове…
Дишам дълбоко. Вдишвам всички онези познати аромати, цветове и шумове на града, сред които в някои мигове съм се чувствал жив, щастлив и спокоен. Затварям очи и долавям в разпиляната златна ведрост на изгрева виковете на вестникопродавчето, геврекчията и славея да прекосяват града от старата сецесионна гара до кея и да се смесват по пътя си с акордите на пианата и цигулките, носещи се от отворените прозорци по главната, с пуфтенето на заминаващите за някъде влакове, със свирката на потеглящия кораб, със скрибуцането на крановете от пристанището, с плясъкът на греблата от рибарските лодки и волният пой на гонещите се ниско над водата птици, с нежния цвъркот на водните кончета и приспивното жужене на пчелите…
Мирният, вечерен вятър пои ведро ноздрите ми и ме обгалва с познатите миризми, които ми носят покой и наслада, докато слънцето нежно милва перчема ми и с последните лъчи на кървавия си залез ми напомня, че трябва да тръгвам…
Продължавам усилено да вдишвам. Всеки път ми е като за последно. Пълня жадно дробовете със смирения, вечерен дунавски въздух. За да ми задържи до петъка в София волното усещане за свобода, глъч и простор. За детство, кал, риби, лодки, кораби, шлепове, изгреви, залези, мечти и…сини, сини очи. После ще се върна отново да се надишам и заредя с дъха и цвета на лятната, дунавска вечер и тихия шепот на водата.
А в някой скорошен ден ще се завърна завинаги. За да разтворя хриле за последно. И да пренеса в отвъдното на предците си една душа пълна с дунавски въздух.