есеистичен коментар на Иван Иванов
Откак човекът взел, че си направил острие да реже месо или да чупи орехи, се води война. Установил, че острието може и други неща, например да халоса друг човек и да му отнеме със сила я храната, я жената, я земята или да го пороби. Още от тогава, толкова очевадно противоречиво, човекът хем се ръководел от чувства: жестокост, омраза, ненавист, завист, любов (тя също може да е деструктивна), хем облякъл войната, за свое оправдание, в правила, морални догми, писани и неписани закони, конвенции, договори, мъчейки се да оправдае същите тези чувства. Стигне ли се до пряко стълкновение цялата тая зле скрепена мрежа от правила рухва и наяве излизат същите тези чувства, които разделят хората на герои и престъпници, толкова изкуствено, защото историята, еманация на човешката памет, се пише от победителите. Хората се научиха да крият тези чувства зад религиозно-морални, етно-национални, расови, класови и други уж изконно съществуващи догми, прикривайки по подъл начин собственото си безсилие пред злото в себе си. То, обаче, пръква, като гнойна язва още в началото на една военна конфронтация.
Войната облече себе си организационно и политически, направи изкуствени работещи и неработещи военни уж обществени блокове, като непосредствено с това караше хората, понякога въпреки волята им, да се делят изкуствено на приятели и врагове. И в дъното на всичко това легнаха парите, удобно делейки нещата в света на мои и твои, прикривайки, двойствената роля на собствеността.
Зад моралния императив се скри удобно имащият пари (власт) и легитимира унищожението. И сега ни карат да дефинираме: свои и чужди.
А аз, вероятно, мисля опростенчески. Хората се делят на зверове и люде и не разберем ли това, нищо не ще ни изведе на по-горен еволюционен етап.
Със здраве!