Автор: Иван Иванов
Когато бях малък живеех при баба. Бяхме три семейства в една кирпичена къща с малко дворче и две пристройки. Имаше там стара-престара хасма, с още три – цял хасмалък покриваше всичко, дори се виеха лозници по дуварите. Не живеехме богато, радвахме се на живота. Радвахме се, ние децата, на филията с лютеница, на издялкания от баща ми дървен автомат за „Стражари и апаши“, на уличната гълчава по пейките пред всяка къща, на изтърканата футболна топка, на първото ми колело „Балканче“, на носът от морков на Снежко, на слънцето на вятъра…
После, не знам. Нещо подмени това и се възцари подозрение, злоба, пари, други пари, борба за пари, завист за имане. Сменяха се власти, политики, модели, страсти. Хубавото си беше там, но нямаше време да си кажем с него здравей, как си, уморено ли ти е, притеснено ли си та не те забелязвам. Търсех нещо, не знаех какво, лутах се. Намирах работа, вършех я, пълни бутилки преливаха в празни души. Не знам как бяха другите, все забравях да ги питам. Случиха се разни неща, децата ми пораснаха. Най-доброто, което за своите петдесет и три съм свършил.
И както се търкалях като снежна топка към камък, нещо ме спря. Погледнах се отстрани и онемях. Трябваше да осъзнавам, да преоценявам, да осмислям. Поне вече не бях роб, дори и затворен и болен пак бях свободен. Научих, че има само днес и сега. Има карма и реинкарнация. Има красота и истински приятели, прекрасна жена и невероятни пораснали деца. Научих, че където и да си важното е да вървиш по пътя, че да не срамуваш от себе си.
Ако някой прочете това, нека знае от мен: води се от морала и честта си, не искай, работи, помагай, оставай насаме със себе си, бъди реалист, помни традициите и ги вкарай в живота си!
Не бързай! Революциите и реваншът носят само хаос и кръв, защото застинали в миналото искат да взривят бъдещето.
Мисли си за корените на старата лозница.
Ако можех всички да ви прегърна…