днес
Начало » Новини » Общество » За краха на сръбската политика на Балканите

За краха на сръбската политика на Балканите

1111111

Предлагаме на читателите на „Звънар“ анализа на проф. Николай Овчаров в „Труд“.

Приказките на политиците в Белград са силно повлияни от сръбския национализъм

В „Начертание“ с неохота се признава, че между всички южни славяни най-многобройни са българите

Преди Нова година написах статия относно непремерени изказвания в сръбската Скупщина (Парламент) по повод на България. Там председателят на сръбския Съвет за регулиране на електронните медии (РЕМ) Оливера Зекич заяви, че българите всъщност са….чистокръвни сърби. А нейният заместник Милорад Вукадинович в едно интервю бе казал: „Българите хапват шопска салата, а не знаят, че тя е сръбска!”

В статията си подчертах, че подобни приказки са силно повлияни от сръбския национализъм от ХІХ в. и по-точно от схващанията на Илия Гарашанин. Той е роден през 1812 г. и на няколко пъти става премиер-министър и министър на външните работи на наскоро освободеното от турско робство Княжество Сърбия. През 1844 г. Гарашанин излага концепция, наречена „Начертание”. Според нея след крайния разгром на Османската империя Сърбия ще се осланя на Русия, Франция и Англия в противовес на враждебната Австро-Унгарска монархия. Необходимо било Сърбия да стане център, около който да се сплотят всички южни славяни и балканските народи.

За да бъде изградена независима и силна сръбска държава, трябвало системно да се води революционна пропаганда сред южните славяни под османско и австрийско иго и да се настоява Сърбия да получи икономическа независимост и излаз на море. В „Начертание“ с неохота се признава, че между всички южни славяни най-многобройни са българите, към които сърбите трябва да имат специална асимилационна политика.

В своето Ръководство по великосръбска политика Илия Гарашанин посвещава цяла глава на „българския въпрос”. Оценката за нашия народ е меко казано неласкава. „В никоя друга европейска страна турчинът не се чувства толкова сигурен и все още господар – пише той. – Освен това българите нямат почти никакви оръжия и са приучени да се трудят и да слушат – покорството и трудолюбието са се превърнали в тяхна втора природа…те нямат почти никаква вяра в собствените си сили и само поради външни подбуди (от Русия) се решават на опити за освобождение.”

Ето защо Сърбия („нашата сестра”, както и до днес наивно смятат някои българи) трябва да започне мощна асимилационна политика в българските земи, пъшкащи тогава под двоен гнет – на османските поробители и на гръцките владици. И те са формулирани от Гарашанин в четири точки: „1. Българите нямат просветни и учебни заведения, затова Сърбия би трябвало да отвори своите училища и за българи и особено да отпусне няколко стипендии на българчета, които желаят да следват в Сърбия; 2. Духовният клир в България е най-вече гръцки, а не народен, български, затова би било твърде желателно и полезно няколко млади българи да завършат богословие в Сърбия, след което да се върнат между своите като свещеници; 3. Би трябвало в Сърбия да се печатат български молитвеници и други църковни книги и български трудове. С това важно средство Русия вече отдавна си служи и Сърбия трябва да се стреми да изпревари Русия и в това отношение; 4. Необходимо е да изпратим в България сигурни и способни хора, които да насочат вниманието на българския народ към Сърбия и сръбския народ, а заедно с това да будят надежди, че Сърбия наистина ще се притече на помощ на българите за тяхното избавление и ще се старае за постигането на тяхното щастие.”

Илия Гарашанин щрихира създаването на огромна сръбска държава. В мечтите си той достига до пряка конфронтация с интересите на вековния покровител на сърбите – Русия. Политикът бленува как след окончателното поражение на турците да бъде издигнат православен кръст на „Света София” в Цариград и там ще се развее сръбското знаме. В неосъществимите си фантазии той вижда Константинопол като „перлата на славянския изток“ и главният град на православното Сръбско кралство!

От написването на „Начертанието“ са изминали почти два века и е интересно какво се е осъществило от тези предсказания. За да не бъда обвинен в пристрастие, ще си послужа с едно изследване, направено наскоро в „Путиновска” Русия, славеща се с особена любов към сръбската държава1 Авторът Никифоров посочва, че, според Гарашанин, „освобождаването” на южнославянските и балканските земи под сръбска доминация трябва да се извърши на два етапа – първо от турците, а след това и от австрийците, владеещи западните части на полуострова. Времевият интервал между тези два етапа обаче на практика се оказва изненадващо кратък. Първият се провежда след Балканските войни (1912-1913), вторият – веднага след Първата световна война. Създадената през 1918 г. нова държава обаче дори не е хипотетичната „Южнославия“ на Гарашанин, а Югославия. Вместо българите в новата държава влизат словенците. В тази международна ситуация и еуфорията от победата сръбският премиер Никола Пашич е принуден да приеме присъединяването на хървати и словенци към Сърбия.
Така сръбската история се променя драматично. Сърбите вече не могат да „усвояват” нови земи заедно с Косово и Вардарска Македония, получени след Балканските войни. От самото начало на възникването на Кралството на сърби, хървати и словенци (по-късно – Кралство Югославия), сърбо-хърватските противоречия, в центъра на които е Босна и Херцеговина, разкъсват жестоко държавата.

Югославската криза от 1991-2001 г. е свързана с опита на сърбите да се върнат към неосъществената през 1918 г. идея за обединение, но Босна и Херцеговина отново става „ябълката на раздора“. В кризата хърватите очевидно се стремят да реализират великохърватския вариант за скъсване с югославското минало. Това става за втори път в тяхната история след кратко просъществувалата Независима държава Хърватия по време на Втората световна война. По същия начин босненските мюсюлмани (бошнаци) настояват за обединена и унитарна Босна и Херцеговина. По време на войната в Босна (1992-1995) те се опитват да ревизират Дейтънското споразумение и да приложат „великомюсюлманска” версия при организацията на своята общност.

Отново се появяват и старите вътрешни сръбски разцепления. Във Войводина набира сила не някакъв чужд, а чисто сръбски сепаратизъм. Размиването на сръбското самосъзнание се улеснява от факта, че след разпадането на Югославия сърбите отново се оказват разединен народ. В днешна Сърбия е само част от сръбския народ. Много сърби живеят на запад от река Дрина, където вече е създадена Република Сръбска, която е международно призната конституционна единица в държавата Босна и Херцеговина. Но сръбската общност в Хърватия, оформена още в Австро-Унгарската империя, фактически престана да съществува. Историческата сръбска област Косово пък е загубена (завинаги?) и остава без по-голямата част от сръбското си население. А в Черна гора, отново отделена от Сърбия, процесът на формиране на нова черногорска нация и черногорски език, иницииран от местните власти, набира скорост. За пореден път сърбите трябва да изминат дълъг път между много опасности. Новите очертания на тяхната политика не се виждат и тепърва ще се формулират, заключава Никифоров.

Ето това е анализът на един съвременен руски изследовател. Според сухите статистически данни площта на Република България днес е 110,993,6 km2, а на Република Сърбия – 77,47 хил. km², от които самата Сърбия има 55,97 хил. km², а автономната област Войводина – 21,51 хил. km². А К. Никифоров ясно посочва противоречията, които днес раздират района отвъд Дунав. И нека всеки сам си даде отговор кой каква салата яде и каква ракия пие с нея!