В Първия учебен ден „Звънар” ви предлага един коментар на писателя Маргарит Абаджиев.
Гледам как мнозина се вързаха на партенката, че още произведения на българската литература са извадени от учебната програма. Извадени или не, те не вълнуват особено нито учениците, нито техните родители. Приемат се с досада, дори и в най-брилянтните образци.
А знаете ли, драги зрители, от колко десетилетия не се изучават в нашите училища „Записки по българските въстания„? От няколко. И в момента книгата на Захария е СИП – свободно избираема, което значи свободно пренебрегваема.
Това, което не знаете обаче е, че въпреки всичко и най-вече налаганото незнание и забвение, „Записките“ имат по-голям брой издания и тиражи от „Под игото„. Защото първата книга е трябвало да бъде написана, а втората е можело да бъде написана. Минал през превод на какъвто и да е език, романът на Вазов става просто приключенски сюжет от късния романтизъм и нищо повече. Като ви обясняват, че бил преведен на английски, преди да е издаден в България, да сте чували за някаква авторитетна критика от Острова? Не? Няма и да чуете. Има една статия на д-р Кръстев, в която той доста жлъчно се подиграва на Вазов как е пренебрегван романа му в Русия. Не, че Доктора и „мислениците“ долюбват и Захария, де, но това е друга тема.
Голямата книга на Вазов за онези времена се нарича „Немили-недраги“.
Също никой не е повдигал въпроса „Записките“ да се „превеждат“ на съвр. български, нали? И няма нужда, Захарий пише бистро, разбрано и подредено, с множество словесни открития на мига, които са така забавни и оригинални. Книгата му е правдива, богата на образи, поради което се оказа и подходяща за филмиране. Което не може да се каже нито за игралната версия, нито за сериала по „Под игото“.
Но вече седем-осем поколения българи се изтезават с романа на Вазов, защото той бил „нашата история“. Вашата може и да е, но не е нашата. Нашата е в „Записките“. Убеден съм, че във всеки български дом има поне едно издание от този безсмъртен епос. За тукашните жилища говоря. Хората пазят истинските стойности, почти несъзнателно, по инстинкт.
В Залата с портретите в Президентството тъкмо портретът на Вазов смени преди няколко години този на Захарий Стоянов и сега се мъдри между Ботйов и Бенковски. Може да ги е възпял, но няма никакъв принос в революционната борба. Но пък през неговото творчество вече век и половина се прокарват зловредните внушения на руската имперска политика. Както и небивалиците за „славянско братство“.
Така се упражнява цензура и културен диктат. Пред очите на всички и поради мълчанието на всички. А, както се вижда напоследък, резултатите от това давление намират и своята политическа цена. Нищо не е случайно.