„Звънар” ви предлага коментара на художника Илиян Урумов, провокиран от ширещите се напоследък сензационни истории около Мона Лиза и митотворчеството.
Тия дни зачести из мрежичката една сензационна историйка, за това как Леонардо да Винчи е постигнал магичната усмивка на своята „Джоконда“, наречена също „Мона Лиза“. Писал съм за клишетата и преди, но тези и всякакви „вайръл“ неособено добре подплатени анекдоти често ме дразнят. Та, учените установили, че загадачната усмивка на горепосочената е постигната от художника посредством полагането на тридесет слоя боичка последователно (наричат се велатури, ама нейсе) и те били с впечатляваща тънкост и изящество. Айде, бе, слисах се, направо изтръпнах. Това, видите ли, прави „Джокондата“ екстраординерна и любимка на „Лувър“. Споменава се думичката „сфумато“ в този текст, но без да е разбрана и по таз причина неправилно обяснена. От разказа, освен читателят да занеемее, се очаква да получи прозрение, спрямо това произведение. Към неголямото платно (всъщност дъска) се тълпят ужасно много хора. Ежедневно, ежегодно. Митологеми има много, поругавания – също.
А сега да се обърнем към историите, които действително са свързани с „Джокондата“ и изграждат нейната „царственост“ в парижкия музей.
През 1911 г. картината е открадната от „Лувър“, което предизвиква паника и възмущение у френското общество. Води се разследване, заподозряни са мнозина, сред които е радикалния поет и писател Гийом Аполинер, но безрезултатно. Две години по-късно портретът е намерен във Флоренция – бивш служител на „Лувър“, който е извършил кражбата, се е опитвал да я продаде на търговец на изкуство. Мотивите му пред полицията са свързани с това, че „Мона Лиза“ е национално богатство и трябва да е притежание на Италия. Всъщност, самия Леонардо носи картината със себе си във Франция и я продава на кралския двор.
Ако в края на XIX в. Символистите са си изградили лична митология, относно този портрет и са привлекли някакво внимание към него, то историята с кражбата прави произведението наистина известно. Обществото шуми, тълпите се появяват, легендата се утвърждава. Като обобщение на вълненията и страстите около завръщането на „Джокондата“ и нейното налагане като символ, през 1919 г. Марсел Дюшан си прави закачка и създава един objet trouvé (сиреч – readymade на англ.) – утилитарна картичка на леонардовата мадона, на която дорисува мустаци и брада, а отдолу написва абревиатурата: L. H. O. O. Q., чието значение съм обяснявал много деликатно на учениците. Цинично-подигравателно е, просто.
И ето ви символ, че и научно обяснен – то едни слоеве (велатури!), то едно сфумато, една загадъчност…
Не, не омаловажавам труда на да Винчи спрямо тази картина, нито нейните достойнства, впечатлен съм от голяма част от творчеството му, изследванията му. Но от евтината реклама не се трогвам никак. И от възторжеството.
За да запазя моите, личните си тридесет слоя (велатури, ох) хармония и спокойствие, илюстрирам всичко избърборено дотук с две произведения на Сандро Ботичели – „Портрет на Симонета Веспучи“ 1480-1485 и „Раждането на Венера“ 1485 (ранен Ренесанс), както и две на Рафаело Санти – „Сикстинска Мадона“ 1512-1513 и „Триумфът на Галатея“ 1511 (зрял Ренесанс).
Насладете им се без тридесет слоя (…!) и сфумато.
