Начало » Будители » Историческата истина за спасяването на българските евреи

Историческата истина за спасяването на българските евреи

PlamenPavlov jpg

На 10 март 2023 г. се навършиха осемдесет години от спасяването на българските евреи от нацистките „лагери на смъртта“

В сборника „Краят увенчава делото“ (2018 г.) са разкрити непознати страници от сагата за спасяването на българските евреи, пише в статията на проф. Пламен Павлов в „Труд“. Публикуваме я с ексклузивното разрешение на автора.

Както е известно, в плановете „за окончателното решение на еврейския въпрос“ Хитлерова Германия не пропуска и България, въпреки (или поради) нейния статут на съюзник „по неволя“ на Оста „Рим–Берлин-Токио“. Под груб натиск в България е прието антиеврейско законодателство, но политическия и културен елит, а и цялото общество не споделят антисемитската лудост, обхванала „Третия райх“. И не само него… С перфидното участие на своята „пета колона“ нацистките емисари не крият намерението си да депортират в „лагерите на смъртта“ и българските евреи, възприемани като неотменна част от българския народ.

На 22 февруари 1943 г. Теодор Данекер, пратеник на организатора на Холокоста Адолф Айхман, и Александър Белев, шеф на създаденото под немски натиск Комисарство по еврейските въпроси, сключват тайно съглашение за депортирането на 20 хиляди евреи – 14 хиляди от „новите земи“ във Вардарска Македония и Беломорието, дадени за администриране на България, и 6 хиляди от „старите предели“. Подготовката започва през март с арести по списъци, което води до съпричастност със засегнатите от страна на техни съседи, колеги и т.н. Не така обаче е в Македония, където отсъстват и елементарни прояви на солидарност – един от „ефектите“ на бруталния сръбски режим в областта, стопирал развитието на гражданското общество. Безразличието към участта на евреите е пресъздадено по безпощаден начин от Младен Сърбиновски в неговия емблематичен роман „Шашма“.

Първата реакция на случващото е в Кюстендил на 8 март 1943 г. Адвокат Иван Момчилов, учителят и активист на ВМРО Владимир Куртев (с бесарабски корени), търговецът Асен Суичмезов и депутатът Петър Михалев заминават за столицата. На тяхна страна застава бившият министър на правосъдието Димитър Пешев, подпредседател на парламента. Заедно с други депутати кюстендилци заставят вътрешният министър Габровски да прекрати арестите, а арестуваните да бъдат освободени. Ярка позиция в защита на сънародниците евреи заема Светият синод на Българската православна църква, особено софийският митрополит и бъдещ екзарх Стефан и пловдивския митрополит Кирил, бъдещият патриарх. Ще припомним и думите на старозагорския митрополит Климент: „Ние сами преживяхме трагедията на нашите прокудени братя след миналата война и знаем каква несправедливост и каква жестокост е да бъде някой изпъден от своя дом. Ние трябва да се застъпим за еврейското малцинство…” Забележителна активност предприемат общественици и интелектуалци, независимо дали са леви или десни, в лицето на Елин Пелин, Тодор Г. Влайков, Стилиян Чилингиров, Григор Чешмеджиев, Елисавета Багряна, Людмил Стоянов, Константин Константинов и др. Без да е афиширана, факт е подкрепата на държавния глава цар Борис III, без чиято воля депортацията е просто е нямало как да бъде отменена. В крайна сметка, близо петдесет хиляди български евреи са спасения от сигурно унищожение в „лагерите на смъртта“ – достоен и безпрецедентен акт на хуманизъм в тогавашна Европа, доминирана от нацистка Германия. На този фон опитите за представянето на българските евреи като „оцелели“ и „самоспасили се“, натякванията, че България е „нацистка държава“, провеждаща Холокост (!), са тенденциозни и безпочвени.

Спасяването на българските евреи от години е обект на спекулации, опитващи се да отрекат уникалния ни принос в мрачните години на най-кървавата война в световната история. Срещу тези опити се изправят изследователи, вкл. хора, преживели събитията, сред които Самуил Ардити, доайен на изследователите по темата. През 2018 г., благодарение на независимия „Българо-еврейски научен институт“, при домакинството на ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“ и патронажа на тогавашния вицепремиер Валери Симеонов, се проведе международната научна конференция „Спасяването на българските евреи – събития и личности“. Резултат от нея е сборникът „Краят увенчава делото“ под ред. на арх. Елко Хазан, в който са разкрити непознати страници на достойната сага за спасяването на българските евреи.

Важната годишнина мотивира историци и други учени и общественици да се обърнат към държавата в лицето на президент, правителство, политически партии и т.н. Призивът е днешните политици да покажат, че не робуват на фалшивите исторически мантри, наложени от БКП и югославските комунисти „… за „българската фашистката окупация“ на Беломорска Тракия и Македония…“, за достойна реакция „… срещу антибългарската кампания, която се води в Република Северна Македония точно въз основа на тези фалшиви исторически клишета.“ В позицията се настоява за обективна оценка на участието и приноса на българската държава, вкл. на цар Борис III, за спасяването на българските евреи. Петицията е подписана от арх. Елко Хазан, Иван Сотиров, конституционния съдия чл.кор. Атанас Семов, професорите от водещи университети и научни институти Веселин Янчев, Милко Палангурски, Петър Стоянович, Ангел Димитров, Тодор Галунов, Даниел Вачков, Николай Овчаров, Спас Ташев, Вили Лилков, Георги Николов, Светослав Живков, Милен Михов и др., както и от общественици, сред които Огнян Тасов, Любомир Канов, Силвия Авдала, Евгений Михайлов, Георги Боздуганов, Даниела Горчева, Койна Русева, Любчо Нешков, Янко Гочев, Георги Мъндев, Станислав Станев и др., вкл. пишещият тези редове.

В писмо до историческата общност от 7 март 2023 г. директорът на Института за исторически изследвания при БАН проф. Даниел Вачков заедно с други колеги поставя акцент на спекулациите със съдбата на евреите от земите в Беломорието и Вардарска Македония, превърнала в основа на наукоподобната пропаганда в Скопие и нейните „адепти“. Категорично е заявено, че обективната оценка за събитията трябва „… да следва утвърдените в историческата наука изследователски методи, основаващи се на работата с автентичните исторически източници. За правилното разбиране на политиката на българската държава по този въпрос е нужно тя да се разглежда в широкия контекст на събитията, които се случват по това време в Европа…“ „Позицията на България по въпроса за македонските и беломорските евреи се определят главно от международния статут на тези райони, които представляват завладени от Германия части от Югославия и Гърция.

Административният статут и правомощията на българските власти в тези земи са сравнително ясно очертани с подписването на няколко важни документи. Най-съществен е този, известен в историята като споразумението „Клодиус – Попов“. Той е подписан на 24 април 1941 г. и точно определя кой е върховният разпоредител в Вардарска Македония. Предвижда се природните богатства да се разработват от германски предприятия и да се изнасят за Райха, собствеността на неприятелските държави, както и извършените досега конфискации остават изцяло в полза на Германия. Член 5 на документа декларира, че България не може да се противопостави на изпращането на хора от областта за работа в Германия…“ Затова в позицията категорично се заявява: „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието е единствено и изцяло германска инициатива. Участието на българските власти е в предварителния етап на тази акция и произтича от определените още през април 1941 г. условия при които България поема администрирането на тези принадлежащи на Райха територии. Това твърдение се потвърждава и от решенията по процесите „Айхман“, „Бекерле“ и „Фриц фон Хан“, които не вменяват вина на българската държава.

Спасяването на българските евреи е смел акт на противопоставяне на германската политика по осъществяването на „окончателното решение“. То е резултат от взаимодействието на представители на държавни институции и обществени организации, отделни групи и личности. Този синхрон в акцията определя трайния характер на отказа на България да изпрати своите евреи в лагерите на смъртта…“