- Режисьорът Петър Денчев: „… Йовков е уловил една дълбока българска особеност: неспособността да се носи отговорност за постъпките и нежеланието да се изправиш пред действителността.“
Сливенският драматичен театър ще открие новия си сезон с постановка на пиесата „Боряна“ на Йордан Йовков. С премиерата на „Боряна“ ще бъде открит и тазгодишният Есенен театрален салон в Сливен. Режисьор на спектакъла е Петър Денчев, датата на премиерата – 17 септември.
„Боряна“ под режисурата на Петър Денчев е четвъртата постановка на Йовковата пиеса в летописа на Сливенския драматичен театър. Първата е през далечната 1955 година, под режисурата на Цветан Велев, втората е през 1970 г. с режисьор Димитър Добрилов и е посветена на 90-годишнината на Йордан Йовков. Последната е на режисьора Иван Урумов през 2004-та. 21 години по-късно, в 145-тата годишнина от рождението на писателя, на сливенска сцена отново ще бъде представена Йовковата „Боряна“, съвременния прочит на която очакваме от Петър Денчев, интересен и провокативен театрален режисьор, изследовател и писател.
По повод на очакваната нова „Боряна“, отправихме въпроси за предстоящия спектакъл на Сливенския драматичен театър към режисьора Петър Денчев.
– Г-н Денчев, защо избрахте „Боряна“ – заглавие от българската класика, за поредната си режисьорска работа на сливенска сцена?
– Двете най-значими драматургични творби на Йовков – “Албена” и “Боряна” представляват особен обект на режисьорски интерес за мен, доколкото в тях се откроява специфичен синтез между влиянията на европейската модерност и дълбоко вкоренените модели на българската патриархална култура. От една страна, те демонстрират модернистични тенденции – тематизиране на кризисното, усложнени драматургични конструкции и акцент върху проблематиката на индивидуалния избор. От друга страна, те съхраняват връзката с битовите и ценностни хоризонти на традиционното българско общество, произтичащи от неговата затворена аграрна среда и патриархалната култура. В постановъчната практика тези пиеси нерядко са били редуцирани до етнографски репрезентации, но в действителност тяхната дълбочина се разгръща чрез проникновеното осмисляне на две фундаментални етически парадигми, които Йовков залага – етиката на срама (и греха, съответно и срама, който произтича от греха) и етиката на свободния избор. Конфликтът между тях се явява основен драматургичен и театрален ресурс, чрез който се разкрива жестокостта и екзистенциалната неумолимост на историческото време, в което са живели персонажите. Това са били жестоки времена. В този смисъл, припомнянето на корените на българското общество в аграрно-патриархалната култура не следва да се мисли като осъждане, а като критическо усилие по самопознание – усилие, което поражда едновременно морални и естетически предизвикателства.
– Запазвате ли духа на Йовков в постановката?
– Аз съм режисьор, който дълбоко уважава авторовия свят, дори когато създавам съвременни интерпретации. В случая ми е трудно да дам еднозначен отговор, защото за разлика от прозата, Йовков изгражда своите пиеси чрез специфични драматургични техники, подчинени на неговите художествени цели. Сред тях е задържането на действието и оставянето на недоизказаното, което органично се вплита в характерите на персонажите. Подходът му към човека обаче остава явен и не може да бъде заличен, дори ако опитаме да го пренебрегнем. В този смисъл бих казал, че духът на Йовков е съхранен.
– Как подбрахте актьорския екип? На кого каква роля е поверена? Кой ще играе Боряна? Кой – Златил? Кои са гостите в постановъчния екип?
– В разпределението има двама гости – Красимир Доков, който изпълнява ролята на Златил, актьор с голяма биография, както в театъра, така и в киното, работил с много от добрите режисьори на български театър, в различни театри. Другият гост е Марин Маринов, завършил преди няколко години в класа на Пламен Марков, а преди това учил актьорство и в Нов български университет. Той се включва в ролята на Павли. Боряна се изпълнява от Мария Манолова, която вече има няколко роли зад гърба си в Сливенския театър. Останалите роли са поверени на актьорите от състава на театъра. Постановъчният екип е обичайният, с който работя – Петър Митев е сценограф, а Христо Намлиев пише музиката за спектакъла.
– Коя е централната тема във Ваши прочит?
– Непризнатият грях, който разяжда човешката душа отвътре, е основната тема на произведението. Той прелива в семейното проклятие, според което синовете са обречени да повторят греховете на своя баща. Единствено Боряна притежава силата да промени хода на това действие, но дали ще успее – именно това е въпросът, пред който зрителят е изправен. Посланието е, че дори доброто, когато е дадено даром, не може да бъде разпознато, ако човек не го носи и не го желае в собствената си душа.
– Каква история разказва режисьорът Петър Денчев в четвъртата в летописа на сливенския театър постановка на Йовковата „Боряна“ – за краха на едно семейство, за унаследяването на греха, за озверяването на човека? Търси ли и намира ли режисьорската визия пътя за спасение?
– Това са основните елементи на тази история, която има множество разклонения, а посочените от вас моменти са част от самата ѝ същина. За разлика от Йовков, аз гледам на нея с по-песимистичен поглед. В неговото тълкуване Боряна е олицетворение на етическия идеал – красотата, свързана с моралното добро, която притежава силата да промени света. Аз обаче се съмнявам, че подобен идеал е възможен днес. От днешна гледна точка този идеал ми се струва дори утопичен. Представлението се стреми да покаже на зрителите основанията за тази позиция, като поставя под въпрос възможността за актуализация на утопичния хоризонт, очертан от Йовков. В представлението зрителите ще имат възможност да видят защо мисля така. Повече няма да издавам.
– В Йовковата пиеса Боряна е символът на ценностите, които не могат да се търгуват. Какво ново във Вашия прочит?
– От една страна, перспективата, с която завършва представлението, не е напълно нова, но се разграничава рязко от идеалистичните прочити на пиесата. От друга страна, не съм убеден, че може еднозначно да се твърди, че Боряна е символ на ценности, които не подлежат на търговия. Те могат да бъдат търгувани – въпросът е каква е истинската, духовната цена, която плащаме за тяхното отстояване или предаване.
– Защо Боряна и Златил са знакови образи в българската драматургия?
– Тези образи са част от духовното израстване на българите, от тяхната културна памет, особено чрез въплъщаването на двете морални крайности – прикритото зло и откритото добро. И двата персонажа представят оцеляващия човек, но поставен в различни обстоятелства. За разлика от Златил обаче, Боряна е единствената, която може да понесе последствията от собствените си избори. Златил не е способен на това – както и никой в неговия дом. В този смисъл Йовков е уловил една дълбока българска особеност: неспособността да се носи отговорност за постъпките и нежеланието да се изправиш пред действителността.
– Кои са актуалните социални и морални въпроси, кореспондиращи с днешното време, които задава представлението?
– Без да искам вече съм отговорил на този въпрос по-рано – основният морален проблем е свързан с отговорността за нашите избори: кой е готов да отстоява докрай постъпките си, дори когато те са морално неприемливи или дори криминални. Домът на Златил може да бъде прочетен като микромодел на българското общество, в което социалните проблеми рядко имат ясен адрес и конкретен виновник. Златил се стреми да прикрие престъплението си, без да е изкупил своя грях; неговите синове пък вярват, че златото му им принадлежи по право, сякаш именно той ги подтиква и провокира да го откраднат. Това са част от моралните въпроси, които продължават да занимават и съвременния българин: кой е виновен за собственото му състояние, защо в моменти на успех изпитваме колективна радост, а в моменти на трагедия вината се размива, така че никой не поема отговорност, а всички са еднакво потресени от липсата на виновници.
– Нека обобщим: Каква Боряна ще види публиката на 17 септември и за какво ще й „говори“ тя?
– Различна. Извън клишето. За злото, за доброто, за отговорността. За греха.
Интервю на Щилияна ВАСИЛЕВА
Снимки: Яна ЛОЗЕВА
Фотограф на сцените от „Боряна“: Иван Дончев