Де са е чуло видяло туркина гявуръ да люби
катъ тая назлъмъ Садие, Имамовата дъщеря.
Залюбила е Садие, бре тоя Велчо хайдутинъ
малко са много любили две години и половина
никой не ги е угадилъ най ги угади научи
Садие стара майчица, имамовата кадънъна.
Кога я майка разбрала тя си Садие молише
Садие мила мамина, Садие, щерко имамова
Садие унука ходжова заприсаяврумъ недей са,
не люби казъмътозъ Велчо, че той е голямъ размирникъ
размирникъ страшенъ хайдутинъ
на турците баш душманинъ
Ако бащати научи главата шати отреже
на Велчо няма да прости
Язъкъ си аврумъ за тебе за твоя хубостъ и младостъ
за твойта и за Велчовата
Садие тихо говори, мале ма мила майчице,
кога са мале забрави суютчушка бяла българко,
не ти ли мило на сърце кога момите запеятъ
момите по нивите,
нели ти сърце подрипне кога момите играятъ
въ неделята на орото
Майка Садие пакъ моли, емъ моли майкяемъ плаче
Недей са аврумъ недей са голямй резилъша стане бащат и научи.
Записалъсвщн. Пант. Стам. с.Златоселъ – 1937 г., отъ бай Стамо на хоро
Тази почти неизвестна народна песен стана една една идея по-известна на 3 август на традиционното поклонение пред подвига на Хаджи Димитър в местността Къдрафил над брезовското село Свежен, където войводата издъхва от раните си според записаните свидетелства на местните. Текстът бе предоставен на „Звънар” от историка д-р Диана Митева от Павликени. Тъй като мелодията не е запазена, тя сподели, че ще положи усилия да открие специалист, който да напише музика и аранжимент.
Песента е за четника от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа Велко Кръстев от село Махала (някога Пелово, а сега град Искър). Според свидетелствата той и още двама четници и един жител на Енина пренасят ранения Хаджи Димитър след битката на Бузлуджа до един дол под поляната на Къдрафил, където правят колиба и селяни от Мраченик и Свежен носят храна и вода. Там е и първият гроб на Хаджи Димитър.
След смъртта на войводата Велко Кръстев напуска Къдрафил и се установява на десетина километра на юг, близо до село Саръ демирджии (днес Златосел). Там, в гората на селото, го среща една туркиня на име Садие, която събира дърва. Тя е дъщеря на ходжата. Садие започва да носи храна и лекове на Велко, който е ранен. Покрай това се залюбват, но баща и и турците от селото усещат и я проследяват. Двамата са убити. Тялото на Садие е хвърлено в непроходим дол. Овчари успяват да погребат Велко близо до една тракийска могила. Сега местността се нарича Велков гроб. Местното население запява песента. Историята на четника Велко е разказана от краеведа Иван Муевски и е публикувана във в-к „Долина” през 2016 г.