Драги читатели, предлагам ви нещо, което публикувах в блога си на 10 ноември 2010 година, после го бяха препечатали във в-к „Труд”. Ще вмъкна и някои добавки, които направих за в-к „Патриот”. Струва ми се все още актуално.
34 години по-късно след преврата в редиците на комунистическата върхушка в България светлина в тунела няма. Не защото под натиск или режисура не се промениха много неща, дори и под външно влияние. В Евросъюза и НАТО в условията на ограничен суверинитет милата ни родина няма много избор и това гарнирано с нескончаема корупция и смяна на политически проекти, няма как да не отчайва. Това най-добре е видно от демографската картина на „материала” и от може би вече двата милиона в чужбина, за повечето от които аз не вярвам, че ще се върнат. Така, както нямаше наплив през тези 34 години от стари невъзвращенци и техни потомци. Безкрайният т. н. „преход” умори интелектуалния потенциал на нацията и сега той се лута предимно в злободневни проблеми, отвличащите маньоври и телевизионни проекти, че дори и сериали. Но такъв протяжен сериал като прехода не е гледан в нито една държава и при нито една национална катастрофа.
Що се отнася до самата дата през 1989 г. – не можах да я отпразнувам, после се оказа, че не е и трябвало. Лежах с хепатит „А” в инфекциозната болница в София, един пациент не издържа и излезе да се напие, защото тогава Тато се струваше на хората несменяем като Лили Иванова. Дали пък не е еволюирал?
Та, в болницата в съседната стая имаше едни чакащи протези негри, май от братска Ангола, кой без крак, кой без ръка и бяха ги набутали сред инфекциозно болните – ей така размесени. На друг етаж бяха близо до отделението, където лежаха „клиентите” на вече дошлия и в България СПИН. Ние не биехме негрите – хранехме ги. Кой питам аз ни нареди на една нога с тях. Не бяха ли онези, които се правеха на рицари на кръглата маса и които договориха само и предимно само свободата на словото, свободата да си лаеш, който и до днес все повече се ограничава. А икономическите инструменти оставиха на задкулисните режисьори. Е, чудно ли е тогава какво се случи при преразпределянето на баницата, накъде поеха активите и накъде се насочиха – не към развитие, а към бързи печалби и постоянна преориентация на сферите, фалитите. Така си и отмря площадната демокрация, то вече няма и смисъл от нея, защото след това пак идват сламените хора, а не скачащите.
34 години по-късно след преврата в редиците на комунистическата върхушка в България все още е актуален вица за това как бай Тошо отишъл на гроба на Наполеон и чул задгробен глас: „Тодоре, ако имах твоята информационна политика, никога нямаше да се разбере, че съм загубил при Ватерлоо”. В последните месеци съм потресен от развихрянето на обслужващата журналистика.
Същите тези хора, изцяло инфилтрати на ДС в партии и икономически структури разиграха скандала с подслушванията, защото е удобно да хвърлиш димка на едно място и да вземеш печалба отдругаде. Обаче ако се направи анализ на исканите от ДАНС и МВР СРС-та от съда, ще се види, че много от тях изобщо не са били нужни, защото разследващите имат и много други начини да стигнат до истината. Не съм видял статистика за това колко осъдителни присъди има благодарение на СРС, но съм сигурен, че са близо до нулата. Цели дирекции на МВР имат съдебни откази за използване, защото дори не знаят как да си поискат. Закона за използване на СРС-та, системата за контрол не е достатъчно ефективна и няма надеждни гаранции срещу нарушения и злоупотреби.
А подслушването вкарва в банка информация, която именно ДС – школуваните кукловоди знаят кога да използват, да не говорим за тоталната подмяна на вота, манипулациите, заплашванията по месторабота, на роднини, извиване на ръце на фирми и прочее на много избори.
Иначе както се казваше в друг брадат соц-виц, пародиращ лозунг: „ 20 години народна власт – 20 години цирк!”. Ние вече не искаме да сме мечки в резервата, а всичко вече сериозно мирише на диктатура.
Доброслав Иванов