Драги приятели, предлагам ви нещо за четене, което публикувах в блога си през 2010 г., после го бяха препечатали във в-к „Труд”. Ще вмъкна и някои редакции, които направих за в-к „Патриот” и някои сега. Струва ми се все още актуално на 11 февруари да поговорим за 10 ноември.
Повече от 33 години след преврата в редиците на комунистическата върхушка в България светлина в тунела няма. Не защото под натиск или режисура не се промениха много неща, дори и под външно влияние. В Евросъюза и НАТО в условията на ограничен суверинитет милата ни родина няма много избор и това гарнирано с нескончаема корупция и смяна на политически проекти, няма как да не отчайва. Това най-добре е видно от демографската картина на „материала” и от може би вече двата милиона в чужбина, за повечето от които аз не вярвам, че ще се върнат, но иначе част от тях се превърнаха в отявлени путинофили. Така, както нямаше наплив през тези 33 години от стари невъзвращенци и техни потомци. Безкрайният т. н. „преход” умори интелектуалния потенциал на нацията и сега той се лута предимно в злободневни проблеми, отвличащите маньоври и телевизионни проекти, че дори и сериали. Но такъв протяжен сериал като прехода не е гледан в нито една държава и при нито една национална катастрофа.
Що се отнася до самата дата през 1989 г. – не можах да я отпразнувам, после се оказа, че не е и трябвало. Лежах с хепатит „А” в инфекциозната болница в София, един пациент не издържа и излезе да се напие, защото тогава Тато се струваше на хората несменяем като Лили Иванова. Дали пък не се прероди два пъти?
Та, в болницата в съседната стая имаше едни чакащи протези негри, май от братска Ангола, кой без крак, кой без ръка и бяха ги набутали сред инфекциозно болните – ей така размесени. На друг етаж бяха близо до отделението, където лежаха „клиентите” на вече дошлия и в България СПИН. Ние не биехме негрите – хранехме ги. Кой питам аз ни нареди на една нога с тях. Не бяха ли онези, които се правеха на рицари на кръглата маса и които договориха само и предимно само свободата на словото, свободата да си лаеш, който и до днес все повече се ограничава. А икономическите инструменти оставиха на задкулисните режисьори. Е, чудно ли е тогава какво се случи при преразпределянето на баницата, накъде поеха активите и накъде се насочиха – не към развитие, а към бързи печалби и постоянна преориентация на сферите, фалитите. Така си и отмря площадната демокрация, то вече няма и смисъл от нея, защото след това пак идват сламените хора, а не скачащите. Доказано и от последните протестърски напъни.
33 години по-късно след преврата в редиците на комунистическата върхушка в България все още е актуален вица за това как бай Тошо отишъл на гроба на Наполеон и чул задгробен глас: „Тодоре, ако имах твоята информационна политика, никога нямаше да се разбере, че съм загубил при Ватерлоо”. В последните годинии съм потресен от развихрянето на обслужващата журналистика.
Същите тези хора, изцяло инфилтрати на ДС в партии и икономически структури, разиграха много скандали, защото е удобно да хвърлиш димка на едно място и да вземеш печалба отдругаде.
Иначе както се казваше в друг брадат соц-виц, пародиращ лозунг: „ 20 години народна власт – 20 години цирк!”. Ние не искаме да сме мечки в резервата, но кукловодите не ни питат, а кроят нови проекти…
Доброслав Иванов