Начало » Будители » Ролята на печенезите в Първото българско царство

Ролята на печенезите в Първото българско царство

PlamenPavlov.jpg

Българските царе Симеон Велики и Петър поддържат съюзни отношения с печенезите, включително чрез династични бракове пише в „Труд“ проф. Пламен Павлов.

Публикуваме статията с ексклузивното разрешение на автора.

През 1017 г. по поръчение на цар Иван Владислав воеводата Кракра прави опит да привлече печенезите на българска страна срещу Византия.

Печенезите (печенегите) са един от степните номадски народи, играли значима роля в нашата средновековна история. „По инерция” печенезите са приемани за тюрки, но, както бе показано от известния украино-американски ориенталист Омелян Прицак, в основата си това е древен индоевропейски народ. Такива са три водещи „клана“ – т.нар. кангари, дошли от „каменните крепости“ в Средна Азия. Най-близката до България в средата на Х в. племенната групировка, обитавала земите между Днепър и Днестър, носи името „Ясихопон“, чиято първа съставка визира ираноезичните яси/алани. Българският преводач на „История на Юдейската война” на Йосиф Флавий (Йоан Екзарх?) пише, че печенежкият „език“ (на старобългарски „език“ означава и „народ“), е „яски”. Разбира се, подобно на другите евразийски номади, печенезите са били нехомогенна общност, в която е имало и тюркоезично население.

Името „печенег“, идентично с нашето „баджанак“, се появява през VII в. и според изследователите отразява династичното родство на печенежките владетели с древните тюркски кагани. При поредната „верижна реакция“ в Средна Азия огузите (узите) изтласкват печенезите към Волга, с което те отнемат част от земите на Хазарския каганат. Появата им в Северното Причерноморие е свързана с българо-византийската война от 894-896 г. – в съюз с печенезите българският цар Симеон Велики побеждава маджарите/унгарците и ги принуждава да се преселят в Панония. Въпреки съюза с печенезите обаче немалка част от българското население от дн. Бесарабия страда от това съседство и се преселва към дунавската делта и Добруджа.

През 917 г. Византия се опитва да привлече печенезите срещу България. Задачата е възложена на страте­га на Херсонес (дн. Севастопол в Крим, Украйна). Направен е опит с ромейски кораби печенежката конница да бъде прехвърлена на юг от Дунав, следвайки познатия „сценарий“ с маджарите от 895 г. За провала на кампанията византийските хронисти обвиняват командващия флота и бъдещ император Роман Лакапин. Факт е обаче, че цар Симеон осуетява ромейските планове – нещо повече, в знаменитата битка при Ахелой „северните варвари“ се сражават на българска страна.

Според Константин Багренородни при цар Петър (927-969) българите „… многократно са били побеждавани и ограбвани…“ от печенезите. По тази причина българският владетел провежда линия на династични бракове с печенежките вождове, като по този начин ги привлича на своя страна. Някои вождове дори са покръстени от българите, тъй като в средата на Х в. е известен един печенежки владетел от степите в поречието на Днепър, който е приел християнското име Коста. Така или иначе, България запазва известни позиции в Северното Причерноморие – например крепостите Белград (дн. Белгород Днестровски, Украйна) и Калфа (в дн. Молдова). Военната мощ на печенезите, която към средата на X в. е своя апогей, навярно е използвана от цар Петър и за натиск срещу Византия и маджарите.

Традиционно добрите българо-печенежки връзки не изключват някои сблъсъци и набези на юг от Дунав. Единственото сведение в тази посока се съдържа в киевската летопис „Повест за изминалите години“ и е във връзка с предприетия от киевския княз Игор морски поход срещу Византия през 943 г. България предупреждава ромеите за готвещото се нападение от страна на Киевска Рус, която е привлякла на своя страна и печенежки наемници. Благодарение на предупреждението византийска дипломатическа мисия спира похода нейде в делтата на Дунав, а княз Игор се завръща назад, „… вземайки от гърците злато и коприна…“ За да се „разплати“ с печенезите обаче, той им „… повелява да воюват против българската земя…“ От същото време е надписът на жупан Димитър (943 г.) от днешното с. Мирча вода в Северна Добруджа. В него този местен български управител е отбелязал несъстоялия се руски поход „… срещу гърците…“

Проблемът с печенежките нахлувания, най-малкото със заплахата от тях, е вълнувал българската централна и местна власт. Според археологическите проучвания през X в. започва изграждането на нови крепости в Добруджа, включително на основата на изоставени през VI-VII в. ранновизантийски укрепления – при Ветрен, Силистренско, Диногеция при дн. с. Гарван, Северна Добруджа, и др. Предвид опасността от север още повече нараства значението на укрепения град Дръстър/Силистра, който е и една от традиционните резиденции на нашите владетели през IX-X в.

Печенезите участват и в събитията, свързани с разрушителната за Първото царство агресия на знаменития киевско-руски княз Светославич през 968-971 г., в следствие на която се стига до окупацията на източните български земи от Византия. Както е известно, при поражението на българската армия от русите цар Петър получава апоплектичен удар и скоро след това умира (30 януари 969 г.). Независимо от здравословното състояние на владетеля, тогавашното българско правителство се съвзема от тежкия удар. Нещо повече, по българско внушение печенезите атакуват и обсаждат Киев – удар, който принуждава Светослав да прекъсне победоносната си кампания в българските земи и да се завърне бързо назад. В крайна сметка обаче, киевският владетел отблъсква печенезите и отново нахлува в България. Въпреки българската съпротива, военното надмощие на Светослав си казва думата. Младият български цар Борис II (969-971) е принуден да сключи с него неравноправен „съюз“ против Византия. При действията на Светослав в Източна Тракия през 970 г. печенезите и маджарите са споменати като негови съюзници против империята, което явно се дължи на българската дипломация. Отношенията на печенезите с киевските руси обаче остават враждебни.

Когато през есента на 971 г. победеният от Византия княз Светослав потегля с „дружината си“ по обратния път към Киев, налага се да презимува при устието на Днепър. През пролетта на 972 г. се опитва да продължи пътя си, но при днепърските прагове (северно от днешния гр. Запорожие, Украйна) попада в печенежка засада и загива. Според киевските летописи нападението отново е по внушение на „переяславците“, т.е. на българите. И още нещо, което косвено свидетелства за съществуването на древно родство между българи и печенези – побеждавайки Светослав през 972 г., печенежкият каган нарежда от черепа му да бъде изработена чаша, обкована със сребро – същото, което прави кан Крум през 811 г. с черепа на убития император Никифор…

След 976 г., когато борбата на българите против византийската агресия е ръководена от на цар Самуил, отсъстват преки данни за връзки с печенезите. Обстоятелствата са неизвестни, но без съмнение отсъствието на „печенежкия фактор“ е един от недостатъците на тогавашната ни външна политика. Нещата се променят през 1017 г., когато византийският управител на Дръстър/Силистра съобщава на Василий II за опасните планове на Кракра Пернишки. Оказва се, че управителят на голямата област (комитат) с център Средец/София по поръчение на цар Иван Владислав (1015-1018) събира войска, като е „… привлякъл към себе си и печенезите…“ По онова време Кракра е най-близо разположеният спрямо повторно окупираните през 1000-1003 г. североизточни области български управител. Според Йоан Скилица обаче печенезите се отказват от договорените действия, най-вероятно поради византийското злато… За съжаление, амбициозните планове на Иван Владислав и Кракра се провалят.

След гибелта на Първото българско царство през 1018 г. печенезите се превръщат в преки съседи на Византийската империя. Отсъствието на военно-политическа бариера пред агресивните номади, каквато дотогава е било Българското царство, води до масови преселения на печенези на юг от Дунав. За тези малко познати страници от българската история ще разкажем в следващия епизод от тази „мини-поредица“.