ТОЙ БЕШЕ ОТ ОНЕЗИ, НЕПРИМИРИМИТЕ – БЕШЕ ВАЛЕРИ ГЛАВЧОВСКИ
Това е заглавието в сайта на Щиляна Василева Ирида Сливен.
- „Седем години без Валери Главчовски“ – текстът в негова памет от 19 май 2016 г. публикуваме за рождения му ден днес – 5 октомври, когато той щеше да навърши 61 години
…Седем години не са много във времето. Седем години са достатъчни, за да забравиш. Седем години, обаче, са недостатъчни Валери да бъде забравен.
Ако той беше птица, духът й щеше да е кацнал стремително навръх Сините камъни. Но, ако и да не беше птица, Валери още ни гледа отгоре: уж строго, но всъщност изпитателно, с въпрос, в който има и ирония, и надежда за битката, в която участваше тревожната му душа.
Валери не беше от Сливен, но Сливен беше в него, врачанина. Той живя и работи за него бойко и пламенно, и както сам предсказваше, остана в Сливен, при скромния си паметник в Новоселските гробища, за вечни времена.
Той беше първата птичка на демокрацията, която не дочака, на митингите, които не осребри, на клубовете за гласност, които не посрами, на комисията по култура в общинския съвет, която се опита да промени. И в повече, и в по-малко опасни времена, беше все същия непримирим и неустрашим дангалак и боец – от създаването и кръщаването на първия сливенски демократичен вестник „Сливен днес“, до последния негов „Сливенски вестник“, който стана трибуната, от която говореше както само той може: развълнувано и по ГлАвчовски. Пътят му в журналистиката тръгна като водещ и директор на радио „Бимако“, мина и през местната „Юниън телевижън“, но независимо дали е шеф или войник, идеолог или изпълнител, в цялата си неуморна деятелност той влагаше неоспоримите си прямота и острота, интелигентност и вкус.
А всичко започна от Театъра. Надеждата му. Сърцето му. Болката му. И свърши с аплодисментите, с които сливенската театрална къща го изпрати в последни му път – за ролите, които изигра – и които не изигра, за любовта, с която го владя, за раната, в която изгоря.
Възпитаникът на Любомир Кабакчиев пристигна в Сливен след специализация в Страсбург. Ролите, които сливенският театър запомни от началото на актьорската му кариера, бяха в „Чичовци”, „Питър Пан”, „Опакометаморфози”, „Свирепо настроение”, „Глупаците”. После дойдоха Стенли от „Между два стола” на Рей Куни, Майк от „Перуките” на Питър Карваш, Людовик Мерикур от „Наздраве” на Пиер Шено. Незабравимо бе прекрасното му изпълнение в „Малкото мръсниче” на Бекет и накрая – големия брат в Йовковата „Боряна”.
…Валери живя въпреки. Въпреки тези, които не го разбираха. Въпреки тези, които го одумваха. Въпреки тези, които го недооценяваха. Въпреки онези, които го спъваха. Въпреки възходите и паденията си. Въпреки себе си. Въпреки болестта.
Защото Валери имаше криле. Умееше да се бори. Да цени. Да обича. Да вярва. Да търси. Да лети.
Той беше от онези, непримиримите. Които, напук на времето, остават предизвикателни за нас, примирените.
Седем години по-късно, ще кажа: Помним те всички, които трябва. Помнят те там, където трябва. Там, където може да има приятелство, истинност, пламък, дух, бунт, свобода.
Сега неговият дух е освободен от оковите на битието – един свободен дух, намерил покой във вечността. Но ни липсваш, Валери – тук, на тази нещастна земя.
Щилияна ВАСИЛЕВА