Начало » Будители » Свободата не ни е дарена

Свободата не ни е дарена

PlamenPavlov jpg

Една от най-неверните “мантри” при тълкуването на историческата дата Трети март е, че сме освободени “даром”, пише в „Труд“ проф. Пламен Павлов. „Звънар“ публикува статията с ексклузивното разрешение на автора.

Използването на паметта за Руско-турската война (1877-1878) за политическа пропаганда е кощунство.

Подобно на други дати от нашата история, Трети март предизвиква както възторжени, така и противоречиви рекции. Ако се освободим от емоциите, трябва да оценяваме случилото се през 1877-1878 г. от гледна точка на неговата историческа значимост. Тя е безспорна – след близо пет века чужда тирания България се връща на политическата карта на света. Не по-малко важен е обаче българският идеал за свобода и национално единство, в чието олицетворение се превръща, уви, несъстоялата се “Сан-Стефанска България” – макар и на книга, тя включва изконните български области – Мизия, Тракия и Македония.

Дори да звучи “котрафактуално”, не би могло да се стигне до освободителната за нас война през 1877-1878 г. без Априлското въстание. След кървавото потушаване на българската революция “морална и с оръжие” мощна вълна от протести залива цивилизования свят. “Българските ужаси” заемат първите страници на световната преса, а “Великите сили” няма как повече да загърбват българската кауза. Свиканата в края на 1876 г. в Цариград посланическа конференция намира сравнително приемливо решение – в българските земи да бъдат създадени две автономни области: Източна със столица Търново и Западна с център София. Като изключим изкуственото разделение, територията в преобладаващата си част съвпада с диоцеза на Българската Екзархия. Империята обаче е неостъпчива по “българския въпрос” в сравение с позициите си към сърби, гърци и румънци – нашите земи са в непосредствена близост до нейната столица, най-важните пътища, стратегически направления и т. н. В края на 1877 г. остава пътят на войната, който съвпада с интересите на Русия.

Войната е обявена на 12/24 април 1877 г. с манифест на император Александър II, а в състава на руската армия влиза Българското Опълчение. Първият освободен български град е Мачин в Северна Добруджа (днес в Румъния) на 10/22 юни 1877 г. Главният удар е при Свищов на 15/27 юни, с което е осигурен основният плацдарм за настъпление. Дунавската армия е поделена на три отряда: Източен, Западен и Преден. В Предния, командван от ген. Гурко, който е и най-малоброен, е включено и Опълчението от 7200 души. Отрядът потегля на юг, освобождава старата столица Търново, преминава Балкана и овладява Казанлък, Стара и Нова Загора. Смелият рейд обаче е пълна авантюра, а слабите сили на Гурко не могат да удържат насрещното настъпление. Бойното кръщение на опълченците е в тежките боеве за Стара Загора, където те показват невероятна храброст. При отстъплението си руско-българските части трябва на всяка цена да удържат Шипченския проход, където през август 1877 г. се води най-драматичното сражение в цялата война. Едва 5 хиляди български и руски войници, основно “малоруси” (украинци), отблъскват атаките на надвишаващите броя им близо шест пъти (!) войски на Сюлейман паша и решават изхода на войната.

Стратегическите грешки на руското командване са причина и за другата голяма “драма” – Плевен, превърнат от Осман паша в непревземаема крепост. Едва с идването на опитния стратег ген. Тотлебен блокираният Плевен пада (16/28 ноември 1877). Оттук нататък инициативата е в руски ръце. Гурко превзема София, турските сили са разгромени и при Шипка-Шейново, падат Пловдив и Одрин (14/26 януари). Заплахата надвисва над самата турска столица, а османското правителство иска примирие (19/31 януари). На 19 февруари/3 март 1878 г. е сключен Сан-Стефанският прелиминарен мирен договор, с който България е на прага на своята свобода. Очертаната от него българска територия следва онази на Екзархията и Цариградската конференция от 1876 г., но Северна Добруджа е дадена от Русия на Румъния, а Ниш и Южното Поморавие – на Сърбия.

Когато си спомняме за Трети март, да не забравяме една от най-неверните пропагандни “мантри” – че сме освободени “даром”! Ролята на армията на Руската империя (в нея освен руси има украинци, поляци, финландци и др.) е безспорна, но трябва ли да забравяме приноса на нашите прадеди? При това не сме изключение спрямо останалите балкански страни – освобождението на Сърбия и Гърция също е резултат от намесата на Русия и “Великите сили”.

Българското участие във войната не се изчерпва с Опълчението. Нека не забравяме доброволческите отряди и “народните милиции” – не полицейски части (терминът от близкото минало не бива да ни подвежда), а местни военни формирования, създадени в невралгичните точки като Стара Загора, Казанлък, Карлово, Габрово, Севлиево и т. н. Те поемат защитата на своите съграждани, противопоставяйки се на башибозушките банди. Интерес будят и “народните горски (планински) чети”, както и разузнавачите българи към руските щабове. Командването отначало е резервирано към българското участие, а Опълчението е третирано като “Пеши конвой на главнокомандващия”… В случая руските генерали, водени от необходимостта, оценяват опита на “вехтите войводи” Панайот Хитов, Филип Тотю, дядо Илю и др. Четите и разузнавачите познават терена по-добре от армейското командване, независимо от генералщабните карти… Благодарение на българските разузнавачи, русите придобиват директна информация за сложния терен на Стара планина с всички възможни проходи, пътеки и пътечки… Това дава стратегическо надмощие, и то при положение, че Османската империя е владяла тези земи векове наред! Както показват “сухите числа”, българските общини нерядко осигуряват продоволствието на зле организираната в това отношение армия. Ранените войници често са обгрижвани от общините и женските дружества, които създават лазарети и медицински пунктове.

Налаганата в продължение на десетилетия представа, че свободата е резултат на прословутата “дружба от векове за векове” и ни е “дадена даром” е невярна и обидна. Естествено, никой не отрича водещата роля на тогавашната Руска империя, за която основен приоритет са собствените ѝ геостратегически интереси. И все пак, войната през 1877-1878 г. е по-различна от серията конфликти през ХVIII-ХIХ в., които причиняват разорение на цели български области, “изтичане” на десетки хиляди хора, принудени да напуснат родната земя – предците на днешните бесарабски българи, вкл. българите гагаузи, и други по-малки общности в Украйна и Молдова. Крайно неприемливо е обаче Освободителната война да се използва за нечистоплътна пропаганда – и в изгода на Съветския съюз, чиято армия през 1944 г. окупира България, и днес, когато московският режим ни поставя в кръга на “неприятелските държави”…

В Руско-турската война от 1877-1878 г. трябва да видим почерка на една по-модерна война и като политическо съдържание. Няма спор, че руският царизъм и империализъм е негативно явление, вкл. в днешното си проявление, но не е обективно да поставяме знак за равенство между “стандартните” руски управници и Александър II, наречен “Освободител” не от нас, а от своите поданици заради отмяната на крепостното право. С други думи, педците ни имат известен шанс, че империята е управлявана от човек с либерални възгледи. Разбира се, Русия се стреми да създаде марионетна българска държава, покорна на нейната воля и интереси. За броени години обаче водещите сили на тогавашната ни политическа “класа” отхвърлят бруталната руска намеса.

Уви, само след няколко месеца договорът от Сан-Стефано се оказва илюзия… За зла участ в резултат на Берлинския конгрес изконни български земи остават или попадат под чужда власт – обстоятелство, което се дължи и на предварителните уговорки между Русия и Австро-Унгария, а и с отстъпчивостта на руската дипломация. За поколения българи обаче идеалът за “целокупна”, за “Сан-Стефанска България”, обединяваща основните български области, е автентичната национална доктрина. Мисълта за поробените братя пронизва цялото общество, в нейно име прадедите ни леят кръвта си във войните за национално обединение (1912-1918). Именно това е може би най-фундаменталното послание на Трети март, което нямаме право да забравяме.