Хаджи Димитър и Асеновият род в борбите за свобода и национално обединение

Хаджи Димитър Николов Асенов е роден в Сливен на 10 май 1840 г. Лeгендарният войвода е наричан от проф. Пламен Павлов „първият ни национален герой”. Самият Хаджи Димитър се самоопределя като „политически хайдутин„. Ботев в своя календар за 1875 г. за 5 август по Юлианския (ст.ст.) и в съседната колонка 17 август по Грегорианския календар (н.ст.) изписва с големи букви „ВЕЛИКОМЪЧ. ХАДЖИ ДИМИТАРЪ АСЕНЙОВЪ“, пише в своя статия Христо Христов.

В този стар запис предлагаме на вашето внимание доклада на издателя на „Звънар“ Доброслав Иванов от Националната научна конференция „150 години от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа”, проведена на 6 юли 2018 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски“:

Тема: Хаджи Димитър и Асеновият род в борбите за свобода и национално обединение

Тъй като не съм историк, ще пристъпя към темата с уговорката, че изложението представлява кратък преглед с оглед на някои аспекти на общественото съзнание и някои местни инициативи.

Родът Асенови, от който произхожда Хаджи Димитър Асенов, според сведенията на Никола Ферманджиев, Александър Евст. Александров и Александър С. Атанасов, тръгва от с. Асеновица или Асеневец в Сливенския боаз, в близост до днешния язовир Асеновец. Някои изследователи смятат рода за основател на това село, разсипано от кърджалийските нападения. ^[1] Антон Страшимиров описва селото като българско болярско гнездо. ^[2] Представители на този бунтовен род се преселват в Сливен. Сред тях хайдути и войводи са Стоян Кръстев Асенов и Добри Кръстев Асенов. Хайдутинът хаджи Никола Кр. Асенов, с прозвището Кебеджията е арестуван и затворен в занданите на Одрин и Цариград. Христо Н. Асенов участва във въстанието в Мора 1852-65 г., прехвърля се в Румъния в 1868. Тодор Н. Асенов, брат на Хаджи Димитър е арестуван и отведен в Одрин 1860-63, прехвърля се в Румъния в 1867. Той е четник и касиер в четата на Ст. Караджа и Х. Димитър през 1868. Убит е от овчар при с. Дебели дял. Родът Асенови не приключва борбата си за национално единение и след Освобождението и присъединяването на Сливен към отечеството след Съединението. Йордан П. Асенов е виден деец на ВМОРО, съратник на Гоце Делчев, участва в подготовката на Илинденско – Преображенското въстание, бил е касиер на Организацията. Сестра му доктор Събка Асенова съхранява част от откупа от аферата „Мис Стоун“ през 1902 година, а братовчедите му Димитър и Иван Асенови са четници при войводата Тома Давидов, действал по време на въстанието в Охридско, Битолско, Демирхисарско, Дебърско. ^[3] На по-малкия брат на Йордан – Кръстьо Асенов, братов син на Хаджи Димитър ще обърнем отделно специално внимание.

Много от представителите на рода Асенови са хаджии или поклонници на Божи гроб, нещо което в тези години е въпрос не само на вяра и ритуал, но и престиж, национално самосъзнание, дълга подготовка и заделяне на средства. ^[4]

Във времето когато в Сливен расте Хаджи Димитър, в Сливенско – Котленския район е в развитие еснафът – производствената организация на българските занаяти, коята преживява истински разцвет в периода от XVIII до средата на XIX век. Силно развита е търговията, районът е и люлка на културата и книжнината. Особено значение има и оръжейния занаят. Според някои сведения над 100 са били работилниците в града, а самият Сливен се прочул като основен център на тюфекчийството и ножарството на Балканите. Наричали го „Малкия Дамаск“. Местният майстор Стоян Боянов твърдеше, че 120 семейства, потомствени оръжейници и добри ковачи, усвоили занаята и се изселили в днешния град Тула – известен център на оръжейната руска индустрия. При тези условия и с корените на този род тръгва синът на Хаджи Никола Кебеджията и Хаджи Маринка към превъплъщението си в национален герой. Минава през трошенето на главите на турчетата, където ги срещне из Клуцохор, по барите и тепавиците, укрива се известно време, след като с другари нападат чорбаджия – турски шпионин. През 1859 г. с приятеля си Димитър Дишлията наказват със смърт един лекар грък, който безчестил девойки и също шпионирал.^[5] Хаджи Димитър излиза с различни чети в Балкана след 1859 г. Двамата с Панайот Хитов са първо в четата на Георги Трънкин, който загива в сражение с потеря и за воевода и избран Хитов. После е негов знаменосец. Вече в организираното четническо движение установява връзка с идеолога Георги Раковски през 1864 г. и до 1866 на няколко пъти навлиза в България с чети от Влашко през лятото със Стоян войвода и Стефан Караджа. Пред чиновник във Влашко Хаджи Димитър заявява: „Аз съм политически хайдутин”, а в писмо до Панайот Хитов пише: „В нищо друго няма спасение, освен в съгласието и постоянството, за да докараме край на мъчителствата и на угнетенията на бедния ни народ български”. Очевидно твърде младият Хаджи Димитър е силно повлиян от основоположника на организираната революционна борба Раковски. След смъртта на идеолога през 1867 г., организацията на четническата борба от Влашко и Сърбия се забавя и през пролетта на следващата година замислените като отделни чети на Стафан Караджа и Хаджи Димитър се обединяват, а воеводите са равнопоставени. Четата е сериозна бойна единица и в кървавите сражения нанася значителни загуби на противника до последния бой на Бузлуджа на 18 юли 1868 г. Четата е обезпечена и политически, съставя се Привременно правителство в Балкана, обръщение към Великите сили, мемоар до султана, прокламация към българския народ за въстание с цел свободна и независима България. И в този смисъл войводата наистина е „първият български национален герой.^[6]

Дали на Бузлуджа е лобното място на Хаджи Димитър или не, след това започват легендите. Важното тук, е че в общественото съзнание Хаджи Димитър е национален герой, дори светец, както е видно в календара издаден от Хр. Ботев, където датата на Великомъченик Х. Димитър, обаче е 5 август, а не 18 юли, както обръща внимание Димитър Делийски… В същност ботевият стих в баладата за Хаджи Димитър „Жив е той, жив е…” не съдържа само поетическа фигура, а дори една истина в общественото съзнание. Защото в един преходен момент между четническата борба, комитетите на Левски и последвалото Априлско въстание Хаджи Димитър не само е знаме и национален герой, но и в народната свяст наистина е жив… Говори се, че е в манастир, че в Рила събрал юнаци и топове, даже има дописки в австрийски вестници по време на Априлското въстание, че в България „се появил известният Димитър”, дори Левски има за цел в една от обиколките си да провери дали Хаджи Димитър е жив. ^[7]

Говорейки за Асеновия род обаче, нека обърнем специално внимание на жената, дала живот на толкова тачения от народа герой – Хаджи Маринка, някъде срещана и като Мария, още повече че през тази година на 8 септември се навършват 130 години от нейната кончина или 20 години след като губи двамата си сина в четническата акция от 1868 г. „Според Антон Страшимиров, известният хайдутин Желязко Палабуюка от сливенското с. Падарево (тогава Коруджии) имал сестра Стоянка, която останала на неговите грижи след ранната смърт на родителите им. Момичето израснало като най-лична мома и някакъв турчин започнал да я задиря. Това принудило брат й да продаде всички имоти и да се заселят в Сливен – в кв. Клуцохор. Една нощ Желязко завел в къщата свой ранен другар и го оставил Стоянка да го лекува. Двамата млади се обикнали и с благословията на Желязко се венчали. Състоянието на ранения обаче се влошило и той починал. Наскоро след смъртта му се ражда дъщеря – Маринка”, пише авторът на нейния паметник в къщата-музей Хаджи Димитър, покойният вече скулптор Николай Султанов.^[8] „Никола Кръстев Асенов – утвърден майстор на кебета (молитвени килимчета) се венчава за около 1830 г. През 1831 година им се ражда първото дете – Христо, а след него – Кръстю, Янаки, Петър, Димитър, Георги, Тодор, Тяна, Бойка и Ангела. През 1842 г. двамата родители оставят единадесетгодишния Христо да наглежда имотите и с Кръстю, Янаки, Петър и двегодишния Димитър заминават на поклонение на Божи гроб в Ерусалим – и от християнски подбуди, но и за да демонстрират, че „сермията” им е повече от 20 000 гроша. Връщат се хаджии, което ги нарежда сред хората, на които всички казват „Добър ден”. В следващите десетина години семейството живее задружно и богатее. Отглеждат стада овце за мляко, месо и вълна за производството на кебета, които се харчат добре по турските пазари. До къщата си построяват хан. Имат и обширни лозя. После почват геройствата на синовете им, сред които Хаджи Димитър държи безспорно първенство с битките по Хамам баир и Коруча. Следва пребиването на чорбаджи Йоргаки и един чауш, както и убийството на един турчин в хана, след което Хаджи Маринка помага за изхвърлянето на трупа в изоставен кладенец. Заедно с Димитър Дишлията е посечен хекиминът Костаки… Паметен е 19 декември 1859 г., когато Панайот Хитов заедно с шурея си Стоян Папаза, Никола Аджема, Кьор Киро, Радил, Начо Палича, Ченкоолу от Сливен, Митраджиолу и още петима от Ямбол извършват дръзко среднощно нападение на къщата на кадията Али ефенди, когото раняват и обират. Отговорът на властта е смазващо жесток – арестувани са 300 човека, от тях обесени 50, а други 50 за дълго са хвърлени да гният по затворите. Сред тях Хаджи Никола и синовете му Георги и Тодор – с тежко обвинение за съучастничество, тъй като ямболците оставили конете си в техния хан. Хаджи Димитър не участвал в нападението. Въпреки това много пъти го търсили, но той успял да се укрие. И пак с помощта на майка си, към която, въпреки пословичното си вироглавство, изпитвал дълбока почит и уважение. Оттук нататък всичко ляга върху плещите на Хаджи Маринка. Не се знае колко пъти е ходила в Одрин и Цариград с пари за подкупи и с писма от д-р Иван Селимински до турските големци, но успяла да освободи след тригодишен престой в затвора първо синовете си, а две години по-късно – и мъжа си. По същото време други двама от синовете – Христо и Хаджи Петър, отиват на Узунджовския панаир, но вместо да се върнат в Сливен, заминават за „Мора”, за да вземат участие в гръцките въстания. Две години ги търси Хаджи Маринка на о. Крит и по околните земи. Накрая ги открива в затворите в Атина и Пирея и през 1867 година поживо-поздраво те се завръщат в родната къща, където Хаджи Маринка оженва Хаджи Петър за храненицата си Велика Цонева и от този брак се ражда като пето дете Кръстю Асенов – един от водачите на Илинденско-Преображенското въстание. За него също ще говорим отделно.

През 1880 г. в пловдивския вестник „Марица” излиза съобщение, че на връх Кадрафил са намерени Хаджи-Димитровите кости и са пренесени в с. Аджар, сега Свежен. След тежко пътуване в условията на люта зима Хаджи Маринка отива с общински представител и пренася костите да бъдат пренесени и погребани в двора на клуцохорската църква „Св. Никола”. За първи път организирано поклонение на Бузлуджа имало през 1883 г. Дотогава по своя инициатива само хора от съседните села със свещеник изпълнявали християнски заупокой на загиналите четници. Тази и следващата година присъствала и Хаджи Маринка, която била носена на ръце по стръмните пътеки от младежи-родолюбци. През юли 1885 г. присъствието й било използвано от Захари Стоянов за повдигане на емоционалния градус и сломяване съпротивата на антисъединистите. С твърдото й одобрение решението за Съединението било взето и реализирано на 6 септември.” Така неволно или по-скоро заради противоречивите свидетелства на цитиращите я майката на Хаджи Димитър става опора на двете тези за гибелта на воеводата – Бузлуджанската и Аджарската. Веднъж, че познала сина си по избития зъб от Дишлията при една свада с него и втори път с думите „все ще е нечий син”. В последните години от живота си Хаджи Маринка е била почитана и уважавана от всички, но с течение на времето образът й и споменът за нея все повече започна да избледнява. Забравен е и гробът й „някъде в Клуцохорските гробища”.^[9] Направихме постъпки в администрацията, но до този момент никой не може да каже къде е погребана майката на воеводата. Гробищната администрация в Сливен не пази архив от това време, теренните проучвания стигнаха до сведения за горял архив на църквата „Св. София” в кв. Ново село. Тук искам да отбележа, че така са стъпкани и погубени гробовете и на много други възрожденци като Добри Фабрикаджията и днес сливналии спокойно се разхождат върху останките на ктиторите на катедралния храм Свети Димитър, защото са били погребани в двора на църквата, а в годините на създаването на модерния социалистически център, дворът е бил покрит с плочки и сега там е така нар. Попска градинка. В контекста на разсъжденията за това безродно отношение искам да ви обърна внимание на една инициатива, с която още през 2009 г. бе поискано да бъдат направени постъпки за ДНК анализ на костите, пренесени в Сливен от Свежен. В отговор на тези искания сливенският музей размахва две официални становища на БАН в подкрепа на Бузлуджанската теза, оттам твърдяха до скоро, че поради тези становища, те не били страна и нямали мотив да искат анализ. Отказваха и да покажат сандъчето с останките. Тук искам да благодаря на екипа на списание Осем, без усилията на който нямаше да има и оглед на тези останки. Защото това, което се случи по инициатива на списанието не бе анализ, а бе именно оглед, направен от антрополога чл. кор, проф, дмн Йордан Йорданов, посочен като единствен който ще бъде допуснат от директора на музея Николай Сираков. След това от там цитираха протокол със заключение на проф. Йорданов, че възрастта на костите не отговаря на тази на Хаджи Димитър – загинал на 28 години, била на границата на юношеството, цитирам „18 – 20 – 22 г.” Цитират се и описание от спомените на Панайот Хитов: „коса руса, очи май зелени, на бой нисък, разтъртен”, а срещу това заключението на професора: Ръстът, изчислен по формулата на Тротер-Глезер е 173,5 см. Висок, но не набит и не мускулест.“. ^[10] Има и нещо странно в заключението на проф. Йорданов, а именно, че „най – вероятно костите са престояли в пръстта кратко време”.^[11] Всъщност не зная какво означава определението кратко време на фона на информацията за останките, пренесени от майката на Хаджи Димитър в 1880 г. От 1868 г. са минали 12 години. След пренасянето в Сливен са погребани в двора на църквата „Свети Николай” и е поставен паметник с името на войводата. Тук ще си позволя да цитирам публикация на Веселина Седларска, видимо подсказана от музейния екип в Сливен: „през 1954 г., когато се подготвя за паметник къщата на войводата, сливенци молят БАН да преразгледа въпроса. Академията отново отговаря: костите в Сливен не са на Хаджи Димитър, уместно е да бъдат погребани в двора на къщата като останки на неизвестен четник. Така и става. Години по-късно (някъде се споменава 1970 –та), при реконструкция на музея костите са извадени и сега се съхраняват в Регионалния исторически музей.”^[12] Какво означава това „години по-късно” Нима годините след 1954 са т. нар. тъмни векове?! Позволявам си да изкажа пред вас лично мнение, че не е целесъобразно да се пристъпва към какъвто и да е анализ, докато не се покаже какъвто и да е документ как костите от гроба в църквата се оказват в хранилището на музея в тези „тъмни векове”.

С уговорката, че не защитавам някоя от тезите за гибелта на Хаджи Димитър, искам да благодаря на всички краеведи и общественици от Брезовския край, Казанлък и другаде, на всички историци от Велико Търново и София и другаде за дългогодишните усилия и събиране на свидетелства и техните анализи в търсене на истината! И да им кажа, че в Сливен не всички гледат несериозно на техните усилия. В унисон с изложеното до тук и във връзка с темата е редно да отбележим, че гробът на брата на Хаджи Димитър – Тодор е известен. Тодор Асенов е оставен на грижите на един овчар – Петко Бурунсуза, който го убил с надеждата турските власти да му платят и според Д-р Симеон Табаков им занесъл главата му.^[13] Край с. Дебели дял е гробът на Тодор Асенов. Години по-късно Кръстьо Асенов издирва убиеца на чичо си с намерението да го убие, но го заварил в една колиба – човешка развалина и се отказал да му пусне куршума.

Кръстьо Асенов, племеникът на Хаджи Димитър е нещо като второ издание на Хаджи Димитър с буен нрав. Още докато учи във Варненската гимназия защитава жена от пияни гагаузи и получава първия си прякор – Йълдъръм (Светкавицата). Има още много прозвища – Мечката, Огнениот даскал и Черкеза.^[14] Сподвижник на Гоце Делчев се включва в борбата за Освобождение на Македония и Одринско. Има важната роля на преводач в аферата „Мис Стоун” при преговорите за откупа за американската протестантска мисионерка, отвлечена от групата около Яне Сандански и Христо Чернопеев. Апологетът на революционерите Христо Силянов пише: Кръстю Асенов от Сливен, човек-хала, разнасящ из македонските села и планини наследеното от вуйча си Хаджи Димитра могъщество на духа”.^[15] Разнася я за кратко в Илинденско-Преображенското въстание, убит от ръцете на предатели от Организацията с безумния повод, че се оженил за Ана Малешевска, докато те отиват на смърт. На такава са и осъдени, но единият е пожален от друг представител на това благородно бунтовно семейство – братът Йордан. Погребан в ениджевардарското село Корнишор, днес Кромни, Северна Гърция. През 2010 г. в Сливен бе проведена кръгла маса под надслов: „Да върнем останките на Кръстьо Асенов в Сливен!“. Модератор бе проф. Пламен Павлов, който откри насока в книгата на Иван Бабев „Македонска голгота”. Идеята бе подкрепена от тогавашния областен управител Марин Кавръков и тогавашния музеен директор Георги Кюпчуков и събра подписите на много граждани. В село Корнишор, наричано Малката България, безуспешно проучване направи общинският съветник от Петрич Благой Калапсъзов. През лятото на 2018 година в интервю за телевизия СКАТ професорът по изобразително изкуство от Илинойския университет в Чикаго Василен Васевски съобщи, че лично е установил, че дворът на корнишорската църква е изцяло заравнен и засипан с пръст и чакъл и гробът на Огнениот даскал вече не може да бъде открит. Има идея за поставяне на паметен знак на Кръстьо Асенов там, което ще изисква дипломатически усилия.

Библиография:

Книги:

1. Александров, Александър Евст. и Атанасов, Александър С. Родословия на няколко сливенски фамилии ХVІІІ-ХХІ век. Варна-София, 1974-2010, с родословни схеми с. 3-4, 15-16, 22.
2. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник. София, 2001
3. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999
4. Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, София, 1933
5. Страшимиров, А. Кръстю Асенов. Роман-биография, София, 1906
6. Султанов, Николай. „Съзвучия”, Сливен, 2015
7. Табаков, д-р С. Опит за историята на град Сливен.Том II. София, 1924
8. Ферманджиев, Никола. Родът на Хаджи Димитър. Родови хроники. София, 1977, с. 117-138

Сборник:

1. „Кадрафил – върхът на безсмъртието“. Състав. Радка Колева и др. ; Ред. Денчо Владимиров ; Предг. Пламен Павлов. Пловдив, 2009

Периодични издания:

1. Седларска, Веселина, сайт Редута, 7 юли 2018
2. Сп. Осем, бр. 7(91) , юли 2016, София

[1] Ферманджиев, Никола. Родът на Хаджи Димитър.- Родови хроники. София., 1977, с. 117-138; Александров, Александър Евст. и Александър С. Атанасов. Родословия на няколко сливенски фамилии ХVІІІ-ХХІ век. Варна-София, 1974-2010, с родословни схеми с. 3-4, 15-16, 22.

[2] Страшимиров, А. Кръстю Асенов. Роман-биография, София, 1906

[3] Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация . Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник. София, 2001

[4] Табаков, д-р С. Опит за историята на град Сливен.Том II. София, 1924

[5] Пак там

[6] „Кадрафил – върхът на безсмъртието“. Състав. Радка Колева и др. ; Ред. Денчо Владимиров ; Предг. Пламен Павлов. Пловдив, 2009

[7] Сп. Осем, бр. 7(91) , юли 2016, София

[8] Султанов, Николай. Съзвучия, Сливен, 2015

[9] Султанов, Николай. Съзвучия, Сливен, 2015

[10] Сп. Осем, бр. 7(91) , юли 2016, София

[11] Пак там

[12] Седларска, Веселина, сайт Редута, 7 юли 2018

[13] Табаков, д-р С. Опит за историята на град Сливен.Том II. София, 1924

[14] Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999

[15] Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, София, 1933