В българския възрожденски календар 1 януари, началото на Новата година, се свързва с един древен български владетел – св. цар Тривелий – Теоктист, това ни напомня приятелят на „Звънар“ професор Пламен Павлов. Така българите от ХVІІІ и ХІХ в. под влияние на църковната традиция наричат бележития военечалник и държавник кан Тервел (701-721), синът на създателя на българската държава на Балканите Аспарух (680-701). Датата 1 януари е посочена и в известния през онази епоха “Народен църковен календар” на Д. Паничков, издаден в Браила през 1869 г. Образът на светеца – “цар” Тервел/Тривелий е изписан още от македонския българин Христофор Жефарович в неговата “Стематография” (1741 г.). Сред българските владетели и светци категорично го поставя и св. Паисий Хилендарски в своята “История славянобългарска” (1762 г.). Именно така “цар Тривелий”/Тервел навлиза категорично във възрожденската живопис – образът му и днес може да бъде видян в Зографския, Троянския, Преображенския, Рилския и други български манастири, както и в редица църкви из цяла България. Особено впечатлява присъствието на Тервел (редом с други български владетели) в творчеството на Захарий Зограф. Колкото и да е условна датата 1 януари (нямаме преки данни тя да има доказано отношение към живота или смъртта на Тервел), струва си да припомним някои факти и обстоятелства, свързани с този български владетел.
Има ли основания да възприемаме Тервел като светец и какво би следвало да бъде мястото му в нашия национален пантеон? Поставеният въпрос разбира се е реторичен, тъй като заслугите на Тервел отдавна са оценени по достойнство. Въпреки това, подобно на други големи личности на средновековна България, и Тервел е споменаван спорадично, а приносът му за европейската история често остава “в сянка”…
Тервел продължава делото на своя баща кан Аспарух и се изявява като изключително далновиден дипломат и държавник. През 705 г. той подкрепя сваления византийски император Юстиниан ІІ Ринотмет. Тази първа по рода си българска намеса във вътрешната политика на вековната империя издига престижа на младата държава и й носи териториални придобвки – императорът отстъпва на България земите на юг от Източна Стара планина (областта Загоре), задължава се да изплаща годишен данък и т.н. Най-голямото признание за помощта обаче е провъзгласяването на Тервел за “кесар” – втората по ранг титла в империята, давана обикновено на син, брат или зет на императора. Този византийски “жест” няма аналогия в европейското Средновековие! Произлизаща от името на Гай Юлий Цезар, титлата е възприемана като почти равна с тази на императора. Така Византия е заставена да признае суверенитета на България и новото статукво на юг от Дунав след 680-681 г. Коронацията на Тервел като кесар е извършена според всички правила на византийския имперски церемониал. Допуска се, че Тервел приема християнството във връзка с това събитие, тъй като е било невъзможно кесарската титла и символи на власт да бъдат носена от езичник. Не е изключено обаче Христовата вяра да е имала известни позиции в династията Дуло – дядото на Тервел, великият кан Кубрат, също е християнин и византийски “патриций”. За значимостта на събитията от 705 г. говори и обстоятелството, че три години по-късно Юстиниан ІІ се опитва да промени нещата. Обаче пред стените на Анхиало (Поморие) Тервел разбива византийската армия, а императорът отново моли за мир.
При Тервел са първите сведения за наличето на преки връзки между създадените в края на VІІ в. две български държави на Балканите – тази на Аспаруховите българи в Мизия и на Куберовите българи в днешна Македония. Така още от края на VІІ-началото на VІІІ в. започва процес на сближение, който в началото на ІХ в. води до включването на Куберовите българи и околните славяни в държавата “… на многото българи…” със столица Плиска.
Тервел продължава своята ловка политика спрямо Византия, като постига нов двустранен договор (716 г.), смятан за образец в българската външна политика дори и след едно столетие, във времето на Крум. При кана-кесар са заложени важни културни традиции – най-ранните надписи върху камък при Мадарския конник, както и самият релеф (вероятно портрет на Тервел) са от онова време.
Тервел без никакво преувеличение би могъл да бъде наричан и “Спасител на Европа”. Несъмнено при неговото управление България завоюва висок международен престиж, но в най-голяма степен това се дължи на българската победа над обсадилите Константинопол араби през 717-718 г. Тервел действа не само като лоялен съюзник на Византия, но и като държавник, способен да осмисли международните проблеми. Това грандиозно за европейския VІІІ в. военнополитически събитие има силен отзвук в тогавашния християнски свят, а западноевропейските хронисти съобщават, че армията на Тервел унижава над двадесет хиляди араби.
Макар да не е така популярна в сравнение с победата на франките над арабските сили при Поатие (732 г.), военната акция на българския кан и “кесар” Тервел има световноисторическо значение. И в тази оценка няма абсолютно никакво преувеличение! Мястото на българската победа над арабите през 718 г. в цялостната европейска история надали се нуждае от още доказателства – ако срещу франките действат сериозни, но все пак периферни арабски сили от Испания, то против „световната столица“ Константинопол се отправят основните войски на гигантския, стъпил на три континента Арабски халифат… И то с нескритото намерение да владеят света именно оттук! Така победата на Тервел не само е спасителна за Византия, нещо повече – тя оказва решително влияние върху съдбата на Европа и прекършва завоевателния устрем на ислямските завоеватели към християнския свят.