Образът u прониква дълбоко в културата, фолклора, изкуството, писа през 2020 г. в поредицата си в „Труд” проф. Пламен Павлов.
Върху печата на владетеля християнин Тервел има образ на Божията майка.
На днешния 15 август отбелязваме един от най-обичаните християнски празници – Успение Богородично, наричан по традиция от нашия народ Голяма Богородица. Имен ден празнуват десетки хиляди българки и милиони жени по целия свят. Нали, както се пееше в една стара песен „Всяка втора жена на света се нарича Мария…“ Не на последно място, денят на Света Богородица е празник за морската ни столица Варна, Несебър, Ихтиман, Стражица, Шипка, Арбанаси (фактически, част от историческата столица Велико Търново), други селища, десетки храмове из цялата страна. Други, например Хасково, празнуват на 8 септември – Рождество Богородично. Мария, Божията майка, е възприемана като закрилница на семейството, майчинството и изобщо на човешкия род.
Естествено, ние българите не правим изключение, напротив – в нашата многовековна традиция култът към Света Богородица има интересни проявления, за които ще разкажем накратко. Още преди хиляда години византийският хронист Йоан Скилица подчертава, че Успение Богородично е един от любимите празници на българите. Образът на Света Богородица прониква дълбоко в нашата традиционна култура, фолклор, изкуство…
Празникът на Света Богородица, Дева Мария, се отбелязва без особени различия от православната, католическата и други християнски църкви. Мария/Мариам, майката на „пророка Иса“ (Исус), е тачена и от мюсюлманите по целия свят. И това не е изненадващо предвид общата основа и влиянието на християнството върху исляма още при неговото раждане. Да не отиваме в дълбините на праисторията, където в една или друга форма господства представата за Богинята Майка – далечният първообраз на Богородица. Етимологията на името „Мария“ буди спорове, но първична е еврейската форма „Мириам“/„Мариам“. Така се е казвала по-голямата сестра на Мойсей, която играе важна роля не само в неговия живот, но и на „Божия народ“. Тя е и прародителката на библейския цар Давид, от чийто род, според преданието, произхожда Света Богородица. Съществува теорията, че имената на Мириам и Мойсей са от древноегипетски произход, което отразява мощното влияние на цивилизацията от поречието на Нил. Най-накрая „Мариам“/„Мария“ се тълкува като „твърда“ и „постоянна“, преосмислено и като „прекрасна“.
По българските земи Богородичният култ има своите прояви още през първите векове на християнството. След изграждането на Дунавска България през 680-681 г., независимо от доминиращите езически религии на българи и славяни, упованието в майката на Спасителя присъства осезаемо сред християните – и „стари“, и „нови“. Нека припомним, че върху печата на владетеля християнин Тервел (700-721) има образ на Божията майка и надпис „Богородице, помагай на кесаря Тервел“. Така е и при византийските печат на Баян, брат на кан Токт (766 г.), и бившия владетел Телериг (767-777). Света Богородица е и върху анверса (лицето) на някои серии от печатите на княз Борис-Михаил (852-889) и цар Симеон Велики (893-927).
Наистина, при цар Петър (927-969), както и при печатите и монетите на владетелите от Второто българско царство, доминира „небесният цар“ Исус Христос. Божията майка обаче е представена върху печат на цар Калоян (1197-1207), а и в други паметници. Още нещо, върху печат на търновския патриарх Висарион от средата на XIII век Света Богородица е изобразена заедно с дванадесетте апостоли.
Първата владетелка на християнска България, съпругата на княз Борис-Михаил, се е казвала Мария. Такова е името и на първата титулувана царица – Мария-Ирина Лакапина, съпругата на цар Петър. Мария се е казвала и последната владетелка на Първото българско царство, съпругата на Иван Владислав (1015-1018), а нейната внучка Мария е помнена като най-красивата жена във Византийската империя! Мария се е казвала първата съпруга на цар Асен I (1186-1196), както и онази на неговия син Иван Асен II (1218-1241), унгарката Анна-Мария Арпад. Иван Асен е имал две дъщери с име Мария, първата извънбрачна, втората – дъщеря на Ирина Комнина. Властната царица Мария Кантакузина е съпруга на Константин Тих Асен (1257-1277) и после на Ивайло (1277-1280), а и двете царици при Георги I Тертер (1280-1292), носят това име. Същото положение имаме и при цар Иван Шишман (1371-1395), като при втория му брак сръбкинята Драгана е прекръстена на Мария! Явно се е смятало, че не е редно царицата да носи „простонародно“ име, а да приеме онова на „небесната владичица“… Така или иначе, името Мария (самостоятелно или като едно от две лични имена) е най-често срещаното в българския дворец. Така е при единадесет от известните ни по име общо двадесет и шест владетелки на средновековна България. Към тях бихме могли да прибавим и първата княгиня на възкръсналата след пет века робство държава, а именно Мария-Луиза. Много са принцесите и знатните дами на име Мария. Като честота името е следвано от „Анна“, онова на майката на Богородица, което го прави част от същия култ. Мария се е казвала и майката на Светите братя Кирил и Методий.
Божията майка е патрон на някои от най-големите и известни български обители, вкл. и на трите ни днешни ставропигиални манастира – Рилският, Бачковският и Троянският. Така е и при манастирите в Килифарево, Арбанаси, Батошево, Драгалевци, Искрец, Елешница, Калофер, Сопот (метохът), Кричим, Черепиш, Осеновлаг (наричан и „Седемте престола“), Рожен, Соколският до Габрово, и др.
Разбира се, трябва да прибавим и Богородичните обители в Македония – в Струмица (наричан и „Велюса“), Кичево, Скопие, край Прилеп (известен и като „Трескавец“) и няколко по-малки обители. Един от прочутите през XIV век търновски манастири е „Света Богородица Одигитрия“, свързан с известните исихасти Теодосий Търновски и Ромил Видински. Един от двата български манастира на Атон през Средновековието е Хилендарският „Въведение Богородично“ (смятан по традиция за сръбски, какъвто е днес). Същевременно, както знаем, Света гора Атонска е наричана „градината на Света Богородица“.
Божията майка е възприемана за закрилница на византийската столица Константинопол – традиция, която е заложена от император Константин Велики (306-337) и майка му Елена, родом от нашите земи. Свързаните със Светата Дева реликви са изнасяни за процесии по улиците на града и неговите крепостни стени във време на драматични изпитания и катастрофални събития – като се започне с обсадата на града от аварите през 626 г. до онази, довела до неговото превземане от ордите на османския султан Мехмед II завоевател през 1453 г. Нека припомним, че победата на нашия владетел Тервел и император Лъв III Сириец над обсадилите „втория Рим“ араби през 718 г., е посветена на Божията майка.
Идеята за Богородица като небесна застъпница и пазителка на „царския град“ е възприета и при българските столици. През 971 г., превземайки Велики Преслав, император Йоан I Цимиски отнася в Константинопол една прочута българска икона, като по този начин символично лишава българите от своя столица и държавност. Сцената с триумфа на Цимиски, в която на преден план е не той, а Богородичната икона е представена върху една от миниатюрите на Мадридския илюстрован препис на хрониката на Скилица. От друга страна обаче, Света Богородица е възвеличена като закрилница на българския народ и държава в прочутия Битолски надпис на цар Иван Владислав: „Обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български, с помощта и с молитвите на пресветата Владичица, наша Богородица и чрез застъпничеството на дванадесетте върховни апостоли…“
Възможно е Царевец да е имал по-старо име – „Девинград“, преосмислено като „градът на Девата“, на Света Богородица, писа тази година в поредицата си проф. Пламен Павлов.
През XII-XIV в. на Царевец са съсредоточени най-важните институции на българската държава и църква
През Средновековието столицата Търново израства като многолюден и силно укрепен град, който впечатлява чужди пътешественици, дипломати, поклонници… „Това е най-укрепеният град, който видях в тази страна“ – отбелязва през 1385 г. немският рицар Петер Шпарнау. Градската агломерация на столицата е включвала вътрешните крепости на хълмовете Царевец и Трапезица, външните квартали или „подградия“ (дн. Асенова махала, т.нар. Френкхисар, под хълма Момина крепост), а вероятно и други застроени пространства.
Царевец е главната крепост на средновековния Търновград с площ от около 120 декара, защитавана от мощни стени, бойни кули (при централния вход, Малката порта, т.нар. Балдуинова кула) и бастиони, вградени в конструкцията на самата крепостна стена. Интересно решение от гледна точка на фортификацията е главният вход, състоящ се от три последователно изградени порти с кули и подвижен мост. Както показаха археологическите разкопки през осемдесетте години на ХХ в., цялостното изграждане на укрепителната система е извършено при цар Иван Александър около 1366 г. във връзка с усилването на османската заплаха.
Името „Царевец“ е дадено на крепостта през епохата на Възраждането. Средновековните ни предци са го наричали „Търнов“/“Търновград“, което се превръща в название на столичната агломерация заедно с Трапезица и другите квартали. Възможно е обаче Царевец да е имал още по-старо име – „Девинград“, преосмислено като „Градът на Девата“ (Света Богородица). Името се чете в един надпис, открит при археологическото проучване на Патриаршията.
В случая надали става дума за отсрещния хълм, наричан по-късно „Момина крепост“ („Къз хисар“ във вековете на османското господство), а за Царевец или пък за самото място на патриаршеската църква. В същност в името е закодирано наследството на древните траки, на чийто език „дева“/“дава“ е думата за „град“.
Историята на Царевец е много по-древна от средновековното му минало. Върху хълма е съществувало селище още през бронзовата епоха (XIII в. пр.Хр.), а първите му доказани исторически обитатели са древните траки. Нещо повече, именно на Царевец е съществувал един от малкото познати тракийски градове, който се развива около голямо тържище. Особено благодатна в историята на хълма е ранновизантийската епоха (ІV- първата половина на VIІ в.). Както изглежда, именно на Царевец се е намирал центърът на политическия и духовен живот в обширен регион на днешна Северна България, замествайки пострадалия от нашествията на „варварите“ блестящ римски град Никополис ад Иструм (при с. Никюп край В. Търново). Според проф. Велизар Велков градът на Царевец се е наричал „Зикидева“, но не е изключено наследникът на тракийската „дева“ да е наричан по традиция “Никополис” с добавката “ад Хемум” (“Градът на победата при Хемус/Стара планина”). При т.нар. Трета порта са съхранени няколко реда масивни каменни блокове (квадри), отнасяни към времето на император Анастасий I (491-518), при когото е регистрирано мащабно крепостно строителство в рисковите зони на империята.
През първите десетилетия VІІ в. крепостта пострадва при нашествията на авари и славяни. Археологическите проучвания за епохата на Първото българско царство (VІІ-ХІ в.) свидетелстват за селище, следите от което са сравнително слаби поради активния живот през следващите столетия. Във времето на византийското господство в България, особено през втората половина на ХІІ в., на Царевец се развива интензивен градски живот. Откритите византийски печати, принадлежали на видни личности, свидетелстват за израстването на града като административен център. Това предопределя неговата водеща роля в освободителното въстание на братята Теодор-Петър и Асен (1186-1188 г.) и превръщането му в столица на Второто българско царство. Вероятно през XII в. градът е център на епископия, подчинена на Охридската архиепископия „на цяла България“.
На Царевец са изградени жилищни квартали, обществени сгради, двадесет и три църкви. Зад яките стени на мощната крепост са дворците на владетеля и великите боляри, именно от Царевец централната власт управлява обширната държава. На хълма е и катедралния храм на Търновската патриаршия „Възнесение Христово“ – “майката на всички български църкви”. Дворците, храмовете и площадите са център на триумфални държавни и религиозни церемонии, посрещане на чужди дипломатически мисии и т.н. Крепостта е разрушена след падането на града под османска власт (17 юли 1393 г.). През ХV-ХІХ в. наред с голямата джамия на Фируз бей на Царевец са съществували и няколко мюсюлмански махали, а хълмът е наричан просто „Хисаря“ (“Крепостта”, “Града”).
Църквата “Възнесение Христово“/„Възнесение Господне”, наричана и “Свети Спас”, доминира над целия средновековен град. Построена е при управлението на цар Калоян в началото на ХІІІ в. Археологическите проучвания показват, че църковната сграда е включена в укрепен комплекс заедно с жилището на патриарха, неговата канцелария, архив, библиотека и т.н. Своеобразният патриаршески замък е имал крепостни стени и бойни кули, а общата му площ е от близо 3 хиляди кв.м. Над целия комплекс се е извисявала висока кула-камбанария, представена условно в някои средновековни карти, както и с рисунка в т.нар. Брашовски миней от средата на XIV в. Тези изображения са използвани при възстановката на кулата през 80-те години на ХХ в. Сред свещените реликви (свети мощи, икони, книги, църковна утвар, златоткани одежди и др.) в патриаршеския храм е имало такива, донесени от Константинопол, Солун, Света гора Атонска, Йерусалим и други огнища на Христовата вяра, а навярно и от старите столици Плиска, Велики Преслав и Охрид. В храма са се пазели мощи и частици от мощи на св.. Михаил воин, св. Неделя, св. Варвар и др., най-вероятно и на канонизираните за светци патриарси Йоаким І, Макарий и Йоаким ІІІ. През лятото на 1393 г. османските завоеватели прогонват св. патриах Евтимий от храма… Според сведение в т.нар. Руски хронограф църквата е превърната в джамия, но по-късно рухва и запустява. Патриаршеската църква е възстановена през 1981 г. по проект на арх. Боян Кузупов и е украсена с историческа живопис (худ. Теофан Сокеров).
Царският дворец е най-внушителната сграда на Царевец и в столицата, като има обща площ от близо 5 хиляди кв.м. В някои сектори сградите са се издигали на три-четири етажа. Дворецът е изграждан и преустройван на няколко етапа, най-ранният от които е отнасян към ХІ-ХІІ в. Някои изследователи приемат, че пълното оформяне на укрепения комплекс е извършено при цар Иван Асен ІІ. Преди това българските царе живеят в по-малък дворец на хълма Трапезица, за който ще разкажем отделно в тази поредица. Дворецът на Царевец е обект на по-късни мащабни ремонти и строителни работи при царете Теодор Светослав, Михаил III Шишман Асен и Иван Александър. Така или иначе, става дума за самостоятелна, силно укрепена цитадела в пределите на крепостта Царевец. В „царските палати“ са разположени жилищните апартаменти (“покоите”) на царете, държавната канцелария и други служби на централната власт, казармени помещения на гвардията, и т.н. Във вътрешния двор се е издигала дворцовата църква, в която са се пазели светите мощи на прочутата светица св. Параскева / Петка Търновска, на св. Теофана и други свещени реликви.
След Освобождението Царевец се превръща в място за поклонение пред българското минало. Тук на 22 септември 1908 г., непосредствено след службата в църквата „Св. Четиридесет мъченици“, цар Фердинанд и министър-председателят Александър Малинов обявяват независимостта на България. През 70-80-те години на ХХ в. са извършени мащабни археологически проучвания и реставрационни дейности. Днес крепостта е един от водещите обекти на културно-историческия туризъм в България.
„Звънар” публикува статиите от поредицата с ексклузивните права, предоставени от автора.