Роден съм във Варна през 1969-а, рожба на две студентски тетрадки, които се срещнали в някоя зала и решили, че могат да отгледат дете между лекциите. Но тетрадките скоро ме прибраха в Сливен, в квартал Клуцохор, на улица „Бдин“ — толкова малка и задънена, че свършваше в полите на Хамам баир, а оттам нагоре светът вече беше само камък, вятър и Карандила.
Къщите там бяха ниски, като приклекнали баби. Белосаните дуварчета носеха шапки от турски керемиди, а в тях бяха изрязани вратички — комшулуци.
Официално бяха за съседите. Неофициално бяха портали. През тях можеше да минеш през целия квартал, без да стъпиш на улицата. За нас, децата, това беше най-важната магия: кварталът имаше тайна кръвоносна система и ние я познавахме наизуст. На криеница можеше да изчезнеш в двора на леля Минка и да се появиш три къщи по-надолу, вече с друго име и друга възраст.
Живеехме в стара кирпичена къща, три стаи за две семейства. В едната — ние. В другите — прабаба, прадядо и баба ми, която беше сама, но не и самотна. Прабаба ходеше превита одве, сякаш земята я теглеше за спомен, но когато кажеше нещо, думите ѝ падаха тежко като мокри камъни и всички ги чувахме. Тя помнеше налъмите, с които е ходила в „Белфа“, стъкларската фабрика. Разказваше как веднъж минал царят и подарил на работничките парче басма за рокля. Аз ѝ вярвах. В нашия квартал басмата от царски ръце още миришеше на стъкло и труд.
В същия двор живееха вуйчо Стефан и вуйна Мара. Той беше гълъбар — голям. Когато отвореше гълъбарника, небето над Клуцохор се пълнеше с кръгове. Гълъбите му не летяха, а рисуваха. Правеха елипси над Хамам баир, сякаш навиваха въздуха на кълбо, и винаги се прибираха, защото знаеха, че вуйчо ги сънува по име. Вуйна Мара беше набожна македонка и работеше в магазина за техника. От нея миришеше на тамян и на нови радиоапарати — странна, но свята комбинация.
Аз бях болнав и злояд. Астмата спеше в гърдите ми като малка котка и се събуждаше, когато тичам много. Затова понякога ме оставяха да гледам. И точно тогава виждах най-добре: как прабаба говори с керемидите и те се разместват, за да не капе, когато вали. Как дуварчетата се снишават още малко, когато някой стар човек минава, за да не се протяга. Как улица „Бдин“ знае всички ни по име, но на чуждите се прави на задънена.
На детска градина не съм ходил. Затова в първия учебен ден се скъсах от рев. Не заради училището, а защото за първи път трябваше да изляза от квартала през главния изход, а не през комшулуците. Сякаш ме караха да тръгна по света без карта.
Но детството ми беше безгрижно. Имах колело — истинско, с лъскави капли. Всички ми завиждаха, а колелото знаеше това и понякога се търкаляше само до портата, за да го видят и другите. Лете всички бяха на пейките пред къщите. Възрастните белиха домати, говореха и си разменяха вещи — големи тави, брадви, кой каквото има. Ние чупехме прозорци без да искаме — с топка или с прашка. После отнасяхме по някой шамар и най-страшното наказание: да си стоим в къщи. А вкъщи стените помнеха всичко и ти го разказваха, докато не заспиш.
Биехме се с децата от другата махала, а после играехме футбол с тях на едно и също игрище. Нямаше кражби. Имаше само правила, които никой не беше писал, но всички спазвахме: ако паднеш, подаваш ръка; ако счупиш, поправяш; ако те изгонят, чакаш пред комшулука, докато някой не го открехне за теб.
Сезоните в Клуцохор не идваха с дати, а с миризми. Пролет миришеше на люляк и люлякът отключваше всички вратички — дори ръждясалите. Лято миришеше на лютеница и тогава дуварчетата ставаха топли, сякаш дишаха. Есен миришеше на джибри и от Карандила слизаха мъгли, които носеха истории от върха. Зима миришеше на печено месце и тогава кирпичената къща се свиваше около нас, за да ни е по-топло, а прабаба разказваше как басмата от царя още не е избеляла.
Баща ми беше от Иглика, далече на турската граница. Бежанци, преселили се в Сливен за поминък. Понякога нощем чувах как земята под къщата си спомня друго село, други гласове. Тогава вуйчовите гълъби се вдигаха в тъмното и кръжаха без звук, да успокоят основите.
Така беше до десетата-единадесетата ми година. После кварталът започна да расте, а аз заедно с него. Но и днес, ако затворя очи, мога да мина през всички комшулуци от „Бдин“ до края на света. Гълъбите още рисуват кръгове над Хамам баир. А прабаба, превита одве, все още казва думата, която тежи, и всички — живи и заминали, къщи и керемиди — я слушаме.
После дойде 1984-а. Дойде с булдозери, които не знаеха имената на дуварчетата. Събориха къщите на „Бдин“, сякаш триеха ред от стихотворение. Набутаха хората в панелки — високи, сиви, с асансьори, които миришеха на цигари и на чуждо.
Комшулуците умряха първи. Без тях кварталът ослепя. Лозите и дърветата ги сечаха последни, но те крещяха най-силно. Старите хора ги чуваха. Много си тръгнаха от мъка, преди да разопаковат багажа в новите апартаменти. Казваха, че не е от болест, а от липса на корен. Прабаба издържа три месеца на петият етаж. Все поглеждаше през прозореца и търсеше гълъбите на вуйчо Стефан, но небето там беше празно. Вуйчо вече нямаше гълъбарник — забраниха ги в панелките. Гълъбите му една сутрин описаха последен кръг над мястото, където беше дворът, и се пръснаха. Някои казват, че станали облаци. Други — че отишли на Карандила.
Защото Карандила винаги е била на другия край на града. Трябваше да я гледаш отдалеч, да знаеш, че е там, над теб. От панелката я виждах, но вече не я чувах. Преди Хамам баир ми шепнеше с щурците си, сега само вятърът блъскаше в дограмата.
Днес съм на 56. Връщам се в Сливен рядко. На мястото на „Бдин“ има паркинг и един трафопост. Дуварчетата ги няма, но ако клекнеш до бордюра в жегата, асфалтът още мирише на лютеница от онова лято. Минавам с колелото — ново, чуждо, без душа — и за секунда чувам как астмата в гърдите ми се свива не от болест, а от спомен.
Децата сега не играят на стражари и апаши. Бият се в телефоните си. Няма комшулуци, през които да избягаш от света. Има само домофони и камери. Питат ме: „Защо разказваш за това? Минало е.“
Защото къщите ги събориха, но не събориха задължението ни да помним как се живее заедно. Прабаба, превита одве, нямаше имот, нямаше власт. Имаше дума, която тежеше. Думата ѝ беше: „Щом делиш тава с комшията, делиш и покрива, и мъката.“ Това не е носталгия. Това е инструкция.
Моралният императив на Клуцохор е прост: не позволявай да ти отнемат вратичките. Ако вече няма кирпич и керемиди, направи ги от друго. Отвори врата към съседа, преди да си проверил колко струва имотът му. Научи детето си да поправя счупения прозорец, не да бяга от шамара. Помни миризмата на джибри, за да знаеш кога идва есен — не по календара, а по сърцето.
Вчера минах покрай един от блоковете. На балкона на третия етаж възрастен мъж хранеше два гълъба. Бяха кацнали на простора. Не бяха на вуйчо Стефан, но рисуваха същите кръгове, когато литнаха. За миг целият панелен квартал се сниши, като онези дуварчета, за да не се протяга старецът.
Карандила още е там, на другия край на града. Не се е преместила. Тя чака да вдигнем поглед от екраните и да си спомним, че сме от планината, а не от бетона.
Защото ако забравим, ще умрем не от булдозери, а от мъка по отсечените ни връзки. А това е смърт, която никой не вписва в акт за смърт, но всички я носят.
Затова разказвам. Не за да се върне „Бдин“. А за да не събаряме следващите „Бдин“-и в себе си. Това ни е работата сега. Тук.
Иван Иванов