снимка: издателство Фабер
Разбира се, че се старая да гледам Гласът на България по няколко причини, няма да ги обяснявам, разбира се, че и там прозират неща, които откровено дразнят, но за пореден път – радостта от огромния талант на българина, който дреме някъде и не винаги успява да намери място… В някаква пауза прехвърлям на Националната и чувам част от тържественото бърборене на президентката… До нея бившият и шеф. За кой ли път: тази жена на говори, тя брътви. Уж всичко, което казва, е вярно или би трябвало да е така. Уж идеята си е на мястото… но комбинацията от думи и интонацията, накратко – стилът – ме връщат към социализма. Той имаше невероятното качество да изпразва от смисъл думите. Да ги убива. Да ги подчинява така, че да компрометират идеята. В най-висшия ѝ вид, на най-важните празници. За пореден път се убедих, че думите могат да се самоубиват – не, да убиват Смисъла. Те се самоизпразвят преди да са се случили. Някакъв вид вербална еякулация, която не само няма да осемени/оплоди нещо, но няма да постигне какъвто и да било вид неосеменително удоволствие от страна на гостоприемничката в името на психологическата и зарядната си влажност. Като нещо, което се очаква по условие и променя химическия състав на прицелното пространство. Дори заради самия акт на случването… Тези хора са ментално вредни за децата и внуците. Те доказват от висотата на трибуната, че думите са без значение. Че с тях може да се злоупотребява безнаказано в името на някакъв вид удоволственост. Все едно каква! Нещо повече: че с тях може да се убива Времето, Историята – да се барикадира Смисъла – на всичко преди нас. Думите на журналистката се леят, те текат плавно като река, която повлича всичко в себе си и около себе си – без оглед на изкуствена и естествено мърлява материя. Целта им е да замаят, да накарат слушателя да изпадне в полубудно състояние, при което слушаш нещо банално познато и нетревожно. В тях няма сюжет, няма нова страниця, която те кара да мислише за себе си тук и сега. Има дидактика! Има съвети какво и как трябва да правиш и мислиш! Като истина от последна инстанция. Има огромна, досадно, компрометиращо историята и всичко след нея КЛИШЕ. Госпожата пропагандира антидота на нещото, наречено Стил. Това бе ужасът на социализма. Тържеството на безличния Стил. На белзличието. Оказва се, че пак е дошъл Часът. Харесва се на нещото, наречено Народ. Ако въобще имаме право да се наречем така. Избрахте Радев, сега ще изберете Йотова. Не бяхте готови и не сте готови нито да бъдета свободни, нито демократични. Може и да са били прави тези дваминцата от президентството толкова години наред, когато ни убеждаваха, че не ставаме за нищо. За Европата и около нея… Ама това е друга тема… Да, стилът, това е човекът…. Не, обратното – човекът е на първо място Стил. На говорене, на живеене, на жестикулиране, на каране, на чукане, на изоставяне на хора, сюжети, партии, приятели, понякога и на идеи… Няма нищо срамно в това, ако си разочарован. Тогава… ТОГАВА ЗАПОЧВАШ ДА СЕ ПРЕНАПИСВАШ… Семката ви сбъркана, вие сте обратното на всичко, което би трябвало да се нарече Личност. Извън сянката на парите, партиите и конюнктурата, в името на която искате да осигурите папкането не само на децата си, но и на правнуците… До ще нова френска революция и ешафод, па после пишете атрефилети като Ботев… Или изумени от новоодрешената истина, пишете прошения за пенсия като Ботевица!
проф. Сава Василев