Ако се разхождате някой ден из София и стигнете до голямо, красиво Здание, от което се носи аромат на стара слава и изсушени идеи, внимавайте! Това е домът на Шишко Мършоед. Седи си той там, на най-високия етаж, в най-големия кабинет и гледа лошо.
Не винаги Шишко е стоял там, обитавал е и по-ниски етажи и стъпало по стъпало, благодарение на много бутачи и теглячи се придвижваше нагоре. Трудно му беше, заради огромната му маса да се движи, но ентусиазмът на хората и вродената им доверчивост направиха невъзможното възможно. Шишко имаше рядка професия – ловец на едно ценна, но рядко срещана живинка, наричана идея. За да се докаже на бутачите и теглячите, за да ги зарази с ентусиазъм, трябваше да има улов. В началото на кариерата си той прекара в пусти и неизследвани места, но тромавата му непохватност не позволяваше да улови кой-знае какво. Налагаше се да се задоволи с някоя отстреляна идея от друг ловец, която същия не бе успял да намери или бе счел за незначителна и затова оставил неприбрана. Понякога тия идеи бяха взели да се вмирисват леко, та от там му излезе и прякорът, даден му от другите ловци „Мършоед“. После обаче Шишко му намери леснината: започна да се включва в дружинки, където уловът беше много, а ловците добри. След хайка, когато седнеха да се почерпят (че какво е лов без почерпка след него, а Шишко обича такива неща), чакаше някой да стане от масата и веднага го изтипосваше пред другите така, че да не искат и да го погледнат. Поднасяше с размах всички неприятни „истини“ за рода му, за жена му, за глупавите му навици и пороци. Върнеше ли се човекът, чакаше да излезе друг, и пак почваше. До края на деня всички се бяха хванали за гушите, а Шишко избягваше с улова.
Знаеше, че когато има улов – бутачи и теглячи ще има много, но той не беше разточителен. Черпеше ги само с аромати от спечеленото, колкото да им възбуди апетита. Месото оставяше за себе си, а когато уловът беше много – сушеше и складираше за бъдещето. Кокалчета подхвърляше само на най-милите му и ги наричаше нежно „лапачи“. Като съвременен превод на ханските „хранени хора“. Бутаха всички, папкаха малцина. Но той и тях гледаше да държи вечно скарани. Видеше ли, че някой да отсъства или, че не тегли и бута свещената му телесна маса с особен ентусиазъм, започваше да шушне злостни клетви по негов адрес в ушите на другите. Никого не гонеше обаче, защото знаеше, че без общото бутане доникъде няма да стигне.
Поне докато влезе в най-големия кабинет.
С огромните прозорци във всички посоки, откъдето съзерцаваше града от високо и да се радваше, колко мънички и незначителни са човечетата долу. Тогава изведнъж в главата му се намести всичко и прозря вселенските закони, в чийто център без съмнение беше самия той. Всички тия бутачи и теглячи не просто се бяха морили – те бяха имали тая привилегия! Щастие за тях беше, че са се докосвали до него и успеха му. Такова щастие, че дори то беше достатъчно за ентусиазмът им. Нямаше нужда да свежда към тях морния си поглед и дори да им обръща внимание. Нямаше нужда да ги настървява с уханията на идеите.
Спря да ходи на лов, а последните заловени и откраднати идеи изсуши или препарира, за спомен от възхода му.
Дълго живя Шишко Мършоед на върха на Зданието на старата слава. А бутачите и теглячите, които бяха вярвали, че е добър ловец и непременно скоро ще отстреля най-великата идея, която ще сподели с всички, изчезнаха. Първо лапачите правеха всичко възможно Шишко да не разбере за това. Показваха му сложни планове за нови ловни подвизи, калкулираха хиляди бутачи в тях, после понамалиха плановете и Шишко се усъмни. Обходи с взор Зданието и откри абсолютната му празнота.
Почувства се предаден. Написа няколко писма със заповеди към малкото теглячи, на които помнеше имената (не помнеше бутачите, нали все му бяха отзад, извън зрителното поле, а при катерене не е добре да губиш концентрация). В тези писма ги порицаваше строго и заповядваше да се върнат, защото предстои най-големия лов, на най-голямата идея. Лапачите, на които бе поверил писмата, се чудиха дълго дали да ги занесат, за да не ги измести някой от новодошлите от сърцето на Шишко. Кокалчетата, които им подхвърляше напослеък обаче бяха доста оглозгани. Даже често се караха на кого се е паднало някое по-мазничко. И до бой стигаха. Та накрая предадоха писмата.
Никой не отговори.
Шишко дълго чака, загледан от високия си прозорец, докато не изпадна в ярост. Някъде в ловните полета щъкаха идеите – вечни и палави, готови да бъдат отстреляни от майстор като него, но как да слезе и изкачи високото си здание без бутачи и теглячи?! Стои там, хока лапачите и мята огнени погледи към минувачите. Казват, че който срещнел такъв погледа, изпадал във временно умопомрачение и се втурвал към големия кабинет, всецяло готов да бута или тегли Шишко Мършоед до нови висини.
За щастие, лапачите го пресрещат и от страх за местата си и постните си кокалчета, убеждават подмамения да си върви, че усилието не си заслужава. Но и техния брой взе да намалява…
Та внимавайте, когато се разхождате в центъра на София. Иначе може да прекарате в бутане и теглене години, преди да осъзнаете, че до носа ви достига не свеж полъх на идея, а смрадта на разложение.
Искрен Веселинов
Наскоро получих имейл от една полу-забравена персона и ме наведе на идеята, че когато някой опитва да ми заповядва с писма, редно е да му отговоря с притча…